Любовта на Гергана

За миг забрави бащината буря
и утрото от думи прокънтяло.
Душата й отново се разтвори
и като птиче пръхна - все нагоре.
Със пъстри пеперуди се надтичва.
Цветеца се навежда да целува.
И пак за него: колко го обича!
А тейко й и грам не я разбира.
“Пред мръкнало те искам да си тука!
Пред хората не искам да ме срамиш.”
Тя още чува думите му люти.
Продума му: Как искаш, тъй ще стане.
До рана я изгаря - тя го иска.
Ненужен е животът й без него.
Ще я очаква надвечер умислен
и час по час пътечката ще гледа.
От болка тръпне с нея всичко живо.
Към слънцето поглежда и се моли:
Ако го срещнеш, Слънчице кажи му,
тежи над мене бащината воля.
А всичко по реда си - ден захожда.
И тежка влага гъсти клепки мрежи.
На порти чака майка й тревожно:
Върви, Гергано, знам какво да кажа...