Любовта на слънцето

А стомната с напитата вода
закъта тайно - някъде из къщи.
Пред майка си съши една лъжа:
изпуснах я, препънах се... и свърши.

От заранта й иде да лети.
Работи. И е спорно. Даже пее.
От стомната отпива хладина.
И още нещо... да рече не смее...

Очаква, как очаква мрачина.
До чучура със него да се види.
А слънцето - инат. Стои така.
И все високо. Все не ще да слиза.

Натъкмената китка пак пъстрей,
закичена на пазвата игриво.
И гледай чудо - месечина грее,
а слънцето... водата й напива...