В шепота на вятъра

Светла моя Любов, на какво сме орисани,
докога ще се крием и стенем без звук?
Докога ще сме неми, от тъга ще ни втриса?
А раздялата става по-жестока от смърт.
Знам, че малко остана да ме милнеш с дъха си.
Теб обичам – мъжът от безкрая поел.
Нежен вятър гальовно ме разрошва със пръсти
и ми шепне –
на кея,
ще си скоро до мен...