Тя мъкнеше измокрена ... небето...

Оставяше колата си встрани.
Охлузена и сива, като дните й.
Не смятахме утрата за добри,
ако не зърнем дребната й фигурка.

Маршрута й до болка бе познат.
Започваше от ниските сандъци.
Разравяше с Клондайкска вещина,
преливащите пликове с болкуци.

От горните етажи я оглеждаха,
отпивайки от чашите кафето си.
Тя сякаш беше част от мрежата
на сивите контейнери в комплекса.

Подреждаше старателно находките –
чинии, дрехи, кукли и саксии...
Легла и маси, и столОве всякакви...
Къде побираше ги, mama mia?

И този ден започна, като другите.
Маршрутът се покри до милиметър.
Жената пак усърдно си се трудеше.
Дъждът се счепка с палавия вятър...

Притъмни се. Намигнаха светкавици.
Прибрахме се зад щори и пердета.
Съзрях я долу тази свита странница -
Тя мъкнеше измокрена ... небето...