В памет на Мариана Димитрова

Разглеждах те на тази малка снимка.
Усмихната. Доволна от живота си.
И само месеци след нея си потеглила.
В безкраен път потеглила си кротко.

Дано да си намерила покоя.
Навярно ни поглеждаш пак усмихната.
Но някъде от чистото. От горе.
Дали летейки, нещо си помислила?...

В едно съм сигурна – надскочила си болката.
Летеж над страховете. Над обидата.
Преградата е фина. Долу кално е.
Избрала си незнайното пред сивото.

Една колонка нейде в ежедневника.
Все този начин. Все едно и също.
А, болката? Това, че е кървяла?..
Разбирам те. Навярно. И прегръщам.