Рутинно

Омръзна ми да ти засичам времето.
Да ти измервам лъча на усмивките.
Да чакам безконечното ти “временно”.
Когато в теб хлапакът ще утихне.

И уморена съм. И смешно е.
Не се ли отегчи във съща роля.
И аз не съм разбира се безгрешна.
Но ти си супер. Даже и отгоре.

След толкова години пробно дирене
как не откри сърдечната си тръпка.
На себе си ще крясна вече: Стига ти!
На теб: Разбра ли, че лехата стъпка?

Да, мачо си, но искам да си друго.
Да ме погледнеш искрено и кротко.
Да слушаме Вивалди. В зала. В събота.
Да търсим извисеното в живота.

Какво ни свързва след като е скъсано.
Дълбоки корени е пуснал навикът.
Да се измъкваш лекичко на пръсти.
А, аз да мъкна тежестта на камъка.

И тъжно е. И късно е. Промени?
Едва ли ще настъпят. И не искам.
Нима във мъртвия ще засинеят вени?
В които пак кръвта ще се разплиска...