Светлата точка на надеждата

Удави се земята. До цветец.
А време стана - трябва да се сее.
Годината се ниже по конец
и нуждата отново гладно зее.
Във сивото небе забол очи,
отчаяно потънал в кал до гуша,
стопанинът се моли: Боже, спри,
прогизнахме в беда, като при суша!
Къде ногата стъпи - все мокреж.
Задъхва се земята от тревога.
За посев време. За бразда. Лемеж.
В мъгла от дъжд се губи даже слога.
Отпуснал тежко, възлести ръце,
обгръща ширината със надежда.

Провиснало от влагата небе,
през светла точка взе да се отцежда...