Lunedi

Не я намразих. Щеше да е грях.
Тя беше само глас от телефона.
Със нея, знаех, че не те деля.
Ти беше мой. И аз до капка твоя.
Прокарвах пръсти в нишките
сребро...
Косите ти ухаеха на радост.
Понасяше ме с вик, като перце.
Залиташе. Щастливо изкрещявах.
Във дните, през които беше там...
презирах мудността на часовете.
Пуловерите с твоя аромат
докосвах нежно, и те чаках с
трепет.
Дали разбра? Така и не узнах.
Тя беше само звън на телефона.
Във lunedi гласът й беше знак,
че е далеч от нас.
И аз съм твоя, твоя...