Когато небето слиза

Водата мълчаливо я понася.
Отпуска се притворила очи.
С нозете ловко дъното докосва –
стихията е глуха за шеги!

Изправя се, а слънцето я сгушва
във свойта мека, светла пелена.
Немирен вятър ловко се промушва
в платното топло, галейки плътта.

Момичето потръпва и присяда.
Ветрецът рошав кръшва по брега.
Над нея ято - в синьото засява
най-нежните си песни с лекота...

Ухае на живот - река и свежест...
Покоят я поема на ръце.
Обръща се. Не е самичка ... Боже...
във две очи - е цялото небе...