Сън призори

И този път не се разминах с навика -
минутите спринтират и ме гонят.

Следобедът се готви с мен за празника,
а радостта ми –
топка взрив пред полет.
Нестихващ говор трепка над тълпата.
Но аз го чувам сякаш през завеси.
Единствено звучи във мен гласът му...
Не, няма сълзи.
Аз не плача лесно.
По тротоара разпилени кестени.
Изплезили езичета в кафяво.
Какво се чудиш, скъпа моя,
есен е.
Ах, мислите на глас... кураж ми дават.
Валят листа. Чадърите са весели...
А някой се изправя срещу мене...
Най-скъпите очи се взират в мен унесено...
Докосваме се с устни.

Вън светлее...