Поне до пет...

В памет на майка ми

Събуждаш се дочакал в ужас утрото
Прелъгал си и тази нощ смъртта.
А можеше да си в света на мъртвите.
Не бързай. Имаш месец... или два.
Какъв ти месец? Искам да остана!
До лятото. И после. И докрай.
Попитай нас, защо таим омраза,
когато срещнем думичката "рай".
Попитай ни след гадната “терапия”
След нея само... съсък на коса...
Попитай нас огледалата пратили,
по дявола... Без сили за това:
да те поглеждат две очи на скелет...
Блазе дори на малката муха,
че има свойто доживотно време.
А твойто - месец. Или само два.
Попитай ни останали по милост
как лъжем дните да забавят ход.
Да видим пак цъфтеж. Да вдъхнем пролет.

Животе скъп, преброй поне... до пет...