ПОНЯКОГА...

В памет на Таня

Понякога на нишка се крепи едва животът.
А този свят, понякога, не става за подслон.
Понякога орисниците биват и жестоки...
Душата ти, понякога, все търси топъл дом.

Понякога под слънце си, а просто се вледяваш.
Над бездните, понякога, се точи твоят път.
Понякога на късчета сърцето си раздаваш.
За този жест, понякога:”Разпни го!”- ти крещят...

Понякога безумен си - врагът обсипваш с нежност.
За обичта, понякога, отвръщат ти с шамар.
Понякога загубваш се сред дебри от враждебност.
С кървящите си рани, понякога, си сам...

Понякога душата ти от болка се пропуква,
любимите, когато улучват те във гръб!
И казваш си понякога:”Добре ще е – до тука”...
Понякога намираш, сам пътя за отвъд.


НИАГАРА


Изглежда Бог те е създал, за да напомняш как нищожни сме.
Заставаме пред теб в почуда, примесена с мистичен страх.
За миг изсипваш свойта мощ, във стенещото си подножие...
Замираш сетне укротено, за да се втурнеш бясно пак.

Стоим пред твоята стихия, а воден прах отвред засипва ни...
Какво си точно: земно чудо или спонтанен Божи гняв?
Неспирен рев кънти в простора, сърдито, ядно, оглушително...
Пречистени сме и смирени, досущ, като при Водосвет!

Бе съдено да спра пред тебе, когато слънцето догаряше
и облаците оцветило със багрите на своя плам...
Когато птица ожъдняла, над теб, в небето бавно плаваше...
И ако рай и ад се срещат, със сигурност се срещат там!