Капката

Видях отстрани как бързо набъбва.
Дали бе дъждовна? Дали бе сълза?...
Лицата напрегнати. Очите посърнали.
Ръцете опъват до болка юзда.

А кончето мокро, поглежда уплашено.
Навежда в неволя, покорно, глава.
Облива ги дъжд. Оглушават ги клаксони.
Очите блестят в нечовешка тъга.

Небето излива гнева си безмилостно.
Колите задъхано-гневно ръмжат.
Премигват с чистачки ритмично-учудени:
“Нима е желязна таз мургава плът?"

В зелена вълна се облива асфалтът.
Потокът се юрва лавинно напред.
“Не ни се изпречвай, че бързаме! Варда-а!”…
Каручката люшка прогизнала плът...

Видях отстрани как странно набъбва.
Дали бе дъждовна? Дали бе сълза?
След нея и втора и трета се втурват...
Те тихо валят. И обливат града.