На колене

Купувах едри портокали -
оранжеви, като слънца.
Там, от сергия, на пазара.
А продавачите - деца...
Напълних плика аз догоре
и тъкмо го поех,
я зърнах свита до тезгяха,
безмълвно да ме гледа...
Извадих портокал от плика
и й подадох да го вземе.
А тя се дръпна и извика:
“Защо? Недейте! Не от тези!”
Нима сгреших?!-изтръпнах мигом.
Май, не на място беше жестът.
Не исках тъй да се получи!
Простете ми! – въздъхнах тежко.
Момчетата във надпревара
ме увериха: Няма грешка.
Когато всички си отидат,
тя във боклука рови вещо...
Оттам се храни –
обясниха учтивите момчета.
Редовна стока не познава.
Затуй я извинете.
Кого да извиня?!– се питах,
дълбоко възмутена.
Тази, която преминава
през дните унижена?!
Тя вегетира и преглъща
човешката си гордост...
Не проси и не моли никого.
Живее от боклука “скромно”!
Изглежда някой друг,
ще трябва да проси извинение -
от мен, от теб, а пък пред нея
- да падне на колене!