Новогодишна наздравица

Неумолими са стрелките и мигът
да си замине тя, съвсем напира.
Приготвила е всичко за из път.
Туп-туп, туп-туп – секундите пулсират.

Помнете ме – заглежда се във нас.
След малко тръгвам и сълзи да няма.
Какви ти сълзи, Нова е пред нас -
окачили сме даже календара!

Взривява се небето от възторг.
С “Добре дошла” зарята я посреща.
Запява тънкостенното стъкло:
Честито ни! И нека е чудесна!

Замайва ни възбудата и май
по старата тъгата вече гасне.
Отпиваме за Новата докрай -
Да бъде мирна! Спорна! Плодоносна!

Свещици в Рождеството

Вървяхме дни и ето ни пак тук -
при Изворът, от който Светлината
се лее на талази и без звук.
Където става чудо с добротата.
Попаднала под Светлия порой,
превръща се в сияние, замира
над дните ни в невиждан ореол.
А после затрептява над Всемира.
Последвахме ли Твоя тих вървеж?...
О, милостиви Боже наш, прости ни.
Това което не успяхме днес –
за утре да достигнем, помогни ни!
При Извора сме и ни даваш длан
да Бъдем, да ни има, да посеем...
Свещици сме и нека в този Ден
над твоето Рождение да греем!

Заслужихме ли?

Заслужихме ли те, о Боже наш Пресветли,
роден за нас пред всички времена?
Заслужил ли е кръста ти човека
и извора ти – струи Светлина?

Последвахме ли кротките ти стъпки,
открихме ли единственият път?
Звънът на трийсет сребърника плътни
не ни ли стряска – за какво сме тук?

Роденият от Свети дух и Дева,
прощаваш ли ни всичките вини
и грехове, и грешки, и падения?
Ти, който всичко свое ни дари!

Когато въздухът горчи...

Стачкувам пред тебе, Животе. От днес. И безсрочно.
Защо запокити художникът сам, без очи...
А онзи поет, а него - защо го посече?
Градил светове със слова – от слова го лиши?

И още, и още, и още... Нима да изреждам?
Защо да ти казвам това, в което си ти?
Рушиш светове във света, засипваш безбрежия.
От онзи красив небосвод сам отшиваш звезди.

Не се ли срамуваш да кършиш снага по купони,
където дори и фонтаните ръсят сапфир?
А другите ситни човеци опасваш с колани
и правиш така, че и в сетния час са без мир?

Не си справедлив и добре, тъй добре си го знаеш.
Решиш ли – умееш и въздуха чак да вгорчиш.
Така си устроен – кой чака от теб да се каеш?
Познаваш се, драги. Не ми се представяй за тих.

С устните на бриза

И фалш и заблуди ми стягаха кръстно душата.
Провисвах над бездни, последвала мними слова...
На стъпка от мене си, Обич. Протягам ръката -
да стихна затоплена в теб, надалеч от света.

Ах, дяволски сбъркан живот... Но вече сме близо.
Долавям как пари дъхът ти и вече е ден.
Ще стигна, на миг съм, Любов – долавям по бриза.
С копринени пръсти и устни рисува по мен.

Животът Победа

Светът не ще погине – нито днес.
И утре – няма. Все така ще съмва.
Покълнал ден, ще тръгва зрял от нас.
В безброй лета, безкрай утра ще звънват.

А Дяволът облякъл чер балтон,
избръснат гладко, плещи пак за Края.
Не вярвайте на пошлия му тон -
рогата му под шапка се подават.

Земята е опазвана отвред.
А пулсът й е ясен, и ритмичен.
Не ден за ден живее на късмет -
а е Плода на Разума Космичен.

Да вдишваме мечтите все така.
Да вдигаме наздравици за Него –
Животът на Планетата Земя!
Защото е и Чудо и Победа.

На фона на ковьора

Останах изумена – този стол,
разяден от зъбите на години.
И стенния бродиран бял ковьор,
Легло с метални табли и пружина...

Докосвайки със поглед този свят,
останах в изненада, че го има,
все още. Върна ме назад.
Потърсих го във себе си по име.

Къде, кога съм срещала това?
Бродерията в синьо. Със оплетка
по ръбовете. Печка на дърва -
бронзирана. Разнищена жилетка.

И старият човек – току сред тях,
понесъл на плещите си теглото
на времето – с патина и със прах.
На фона на ковьора над леглото...