Раздай на жадни!

На сина ми

Родил си се в такива времена,
в които всичко тръгва отначало.
Уж стигнало до някаква среда,
и пак потегля, устремено в цялост.

Във сложни времена си се родил,
но аз съм ти предала от духа си.
Ти знаеш, сине, пътят е един:
към слънцето и изворните звуци...

Потънеш ли във ромона звънлив,
докоснеш ли на изгрева зенита
(ще стигнеш, сине мой, това го знам!) -
раздай на жадни! И отпий до ситост!

Замълчете за Бога!

Замълчете, за Бога - умира дете!
Под небето притиснало мрачно земята.
Онемяло от глад е и няма гласче.
Замълчете! То даже не може да плаче.

Престанете - не вдигайте шум с гласове!
Всички звънки наздравици вливат отрова,
там, където разравят сметта със ръце
и където за капчица топло се молят.

Замълчете, за Бога! Спи бездомен човек.
Омотан в ориста си - до безкрай парцалива.
Утихнете, преситени плувнали в мед -
вкочанен е от студ, а усмихнат умира...

Истини през пролука

И понеже поетът привършил картините,
плъзнал поглед в света на японската ваза.
Композиторът, той пък зациклил със римите
и се свил, цял превърнат във слух, на перваза.

Ах, художникът някак закъсал със нотите.
Посъбрал си от “до”, та до “си” - от капчука.
И тогава дошло всичко май на местото си.
Да, творците минават дори през пролука...

Аз вярвам в нея

“Аз вярвам в мълчаливата любов
Без думи, без красиви обещания,
без упреци, без молещи уста...”
Давид Овадия

*
Приемам мълчаливата любов,
защото е и тайнствена, и зряла.
Върви се по безкрайно труден път –
четирийсет пустини се минават.
Докосване - единствено насън.
Посланията шепнеш със сърцето.
Сломено питаш - още ли е там?
Оглеждаш неспокойно – мен ли чака?
А името... е в теб със ореол.
Изпълва те. Звъни из всяка клетка.
Изписваш го по потното стъкло,
по пясъка с перце
и във небето.
Това е най-дълбоката любов –
различна от стопилите се в мрака.
Аз вярвам в нея. Ще вървя до теб,
каквoто и да пише на цената...

Мисли за мен

Когато тетраподите мълчат –
ръждиви, непристъпни, осолени,
не гледай тях, недей да гледаш в тях -
мисли за мен, Любов, мисли за мене.
И корабът, когато изкрещи,
извика с цяло гърло, че потегля,
не гледай как гърба му се топи -
мисли за мене, Обич моя звездна.
От есенния бряг - вземи от там
задъханите вопли на вълните.
Пази ги, скъпи, в топлата си длан -
във някой миг
със тях да ме засипеш...

Въздушно-есенно

По пътя се надбягваха листа -
не скачаха врабчетата-чертици.
А слънцето повдигна рамена
и някак си - на питка заприлича.
Притичваха пред моите нозе.
Спринтираха на групички пред мене.
Прескачах ги. Настъпвах – тук-таме.
И слънчевата питка бе смалена.
Търкулна се на топче по рида.
А облаците питаха за вятър.
Подсказаха им сухите листа
и ето че над мене взе да капе...

Есенно блаженство

Дърветата почти са се съблекли.
Тук-там се люшка някой лист.
Кафяво-сух, набръчкан и олекнал -
на паяжинка само се крепи.

Тревиците шептят на пресекулки,
нагазени от някое щурче,
захвърлило последната цигулка
и сгънало душицата одве.

А аз се гмурвам плавно във покоя,
съблякла всички пластове тъга.
Потъвам във уханните подмоли.
И стихнала замирам в блаженство.

Самота

И как така? – повтаряш си невярващ.
Как оголя градът и се смали?
Пред ъгловата стара закусвалня
от сутрин само кучето клечи.

Осиротя градчето. Няма врява.
Понякога изписне тъжно влак.
Куцукне някой гълъб по площада.
И все така – докато падне мрак.

А щом се стъмни, хълмът килва шапка.
И той се чуди: лошо, бре, бре, бре...
За лек не виждаш някой да се мярка!
От мъка си нахлупва и бомбе.

МОЛИТВА

Избраница Божия, Път в Светлина,
Надежда за тъжни и нищи,
събрала си мирската мъка в сълза
и болката в тежка въздишка.

Покрий ни в неволя с ефирен воал,
извезан от твоите пръсти.
Да стихнем, Пресвята, в плата златоткан,
попил Светлината на кръста.

Закрила в нелекия, земния път,
утеха за скръбни и бледи,
стопли ни, Закрилнице, ако студът
ни люшне във скута си леден.

Поела трептежа на нежния цвят,
в гръдта на земята покълнал -
бъди ни заслон и опора във свят
забравил за стона над Хълма...

Превързвай ни, Майко, когато кърви,
подавай ни длан при стихия.
Потъне ли пътя ни в мрак, помогни,
Пречиста, Пресветла Мария!

Влюбена

Моят труден живот, е окото на буря.
Страховита стихия, порой.
Нямам тихи заслони, в които се крия -
мокра крача сред вълчия вой.

Моят бягащ живот, по войнишки е учен,
да се справя със всичко поред.
В него няма пространства, където е скучно.
Разграфен - до секунда зает.

И не питам защо е жигосан. Не споря.
Кой да каже? Високо е Бог.
Ако трябва - пак същия бряг ще повторя...
Аз съм влюбена в своя живот!

Кроено на свещ

Когато е лошо скроено сакото,
направо се чувстваш нелепо и зле.

А къщата щом е с основи от пясък,
преди да извикаш, ще бъдеш къде?...

И всичко накриво строено лудешки
се клати опасно, люлее, скрипти.

Светът ни и той се оказа със грешка -
животът изохка и взе да кърви...

А някой с вика си разтърси тълпата -
че “кралят е гол” се понесе шептеж...

Животът замрънка под нос, че е кратък
във свят разкроен и съшиван на свещ...