Продавачът на мидени гердани

Преминават край него тълпи
и ухаят на крем и на слънце.
Разпродажбата май не върви.
Кой във криза купува дрънкулки?.

Всъщност той не държи на това.
Знае как самотата разнищва.
Някой път подарява. О, да.
Ей така им ги дава, без нищо.

В раковинките има море.
Има слънце. И вятър. И плисък.
Не е просто герданче. О, не.
И в очите му даже го пише.

И когато от миди гердан
вашта мъничка фея поиска,
точно него купете от там -
от мъжа със зеници в искристо.

Уникален!

А ти си уникален, запомни.
И Свят си, и Планета, и Вселена!
Това, което точно виждаш ти,
не е възможно друг така да види.
Ръцете ти, което сътворят
е вече със печат ‘неповторимо’.
И любовта ти – също уникат.
С докосване, изписваш свойто име.
Не се оставяй калните води,
потекли от човека-недоволник,
да минат там, където стъпваш ти.
Оставиш ли се – ставаш жив покойник...
Сега се виж. Лика си приближи
към гладкостта, която отразява.
Познато е безспорно.Но дали
разбра и друго...
Ти си Уникален!

Пътуване

Придърпваш дните – максимум, до вик.
Разтягаш ги със мъка. Или - снаждаш.
Но месецът тече немилостив.
А колко още има да обхождаш!
Посрещаш в къщи. Или - ти си гост.
Разказваш им. Разказват ти.Уютно.
С приятели, с роднини вдигаш тост.
Току започнеш и погледай - мръкне.
Обходил си брега открай-докрай.
И в лятното Пампорово се гмурваш.
Припомняш си как беше във трамвай.
И ето, че е време да отплуваш...
Два часа преди полета си там.
Огромната машина те издига.
Под теб остава родния Балкан.
Брегът и той, с Родопската верига.
Земята ти – с размера на юмрук,
полека става колкото зеница.
Надига се във теб вълна без звук...
Земята се побира във сълзица...

Човекът изтрил свойто 'ч'...

Апетитът му сочи обрати,
непривични за нрава на мъж.
Със сплетни във охота се храни.
А виното изпива на дъх.
Олюлял се, пристъпва във църква.
Не усеща и грам от вина...
Махмурлия – дори като мръкне.
Ах, горката му кротка жена!
Във тигана картофките цвъркат.
Все очаква, петимната, знак,
бабаитът да влезе без грохот.
И по чудо да стане добряк.
А се връща по-зъл и от пума,
прелетяла над жертвата с вик.
Пред свещта що е сричал без думи,
е забравил. И ето го - сив.

Нищо ново под свода небесен.
Като него – ръце до ръце.
По-добре ще е звяр да те срещне,
не и този... затрил "ч" с нозе...

Цветно Великолепие

За мене ли е този жив декор,
от цветове разтворили очички?
Полюшват се принцеси в строен хор –
лилави жълти, бели и различни.
*
Стоя зашеметена от това,
чието име е Великолепие.
Не са уханни полските цветя,
но пълнят сетивата ми със лято.

Щастлива

Завръщаш ме в живота, скъпи мой.

И стига ми, че някъде те има.

Под покрива на този свят,

покой

поръсен с тиха радост,

в теб намирам.

Изправен със осанката на мъж

понесъл обич, колкото планета,

потъвам във гласа ти, вземам дъх

и моля за уюта на ръцете ти...

Завръщам се с очите на дете.

В зова ти се потапям доверчиво.

Вълнувам се от бягството си в теб -

ухае на любов. И съм щастлива.

Темелите на Приятелството

На всеки се е случвало това -
по равното случайно да залитне.
Ако е той наблизо,
под ръка
те хваща. И нелепото отлитва.
За вярност клетви няма да реди,
а простичко и тихо е до тебе.
През улица, през две.
През сто земи.
Дори и океан да ви разделя.
Приятелят, по-верен и от брат,
понякога.
Признаваме го честно.
Пред теб се люшва мост от гредоред.
Не се страхувай, щом е той насреща.
Подава обичливата си длан.
Един път може, но това ти стига.
В темелите на моста е греда,
която до живот... сте осветили.

Ръстът на Човека

Напук на всички строги правила
и всички заповедни етикети,
пишете най-човешките сега.
Послушайте - диктува ви сърцето.
На гладния събрал за четвърт хляб,
затоплени от стискане стотинки -
подайте цял, защото ще е грях
неволята да слагаш на теглилки...
Небето ни изпраща тегоби,
за да измери колко сме порасли.
Нагоре ръст, нагоре протегни...
Защото там е истинското щастие!

Ами сега?

Попитайте я - истински оракул!
Тя знае кой, с кого ще се сгоди.
Например, за съседите отдясно,
предрича - ще са скоро без халки.

Дори през очилата й се види,
че има хищен поглед на орел.
Ушите й замязали на миди.
С език нанизва всяка вест на тел...

Отскубва си една и я разнася.
До петата, нарежда още пет.
Накланя се от малката тераса -
да види, да научи - най-напред.

Не я обичат никак. И го знае.
Сама се кани - тропне тук-таме.
Със внучето кръстосва и се шляе.
Кога ли спи горкичкото дете?

И вечно дъвче. Все е недояла.
Снагата й - потекла от меса...
След месец ще върви на кални бани.
Без леля Дина? Как?
Ами сега?

Църквичката

В неделите отдавна няма служба.
По празници се случи някой път,
свещеник от града да спре набързо.
И щом си тръгне, пак превъртат ключ.

Свободна ли е Вена - попремита.
От църквата ограда я дели.
И ключа е във нея, ако питаш.
Забърше прах. Прикупи и свещи.

За двора няма сили. Не достигат.
И буренът - затрил съвсем цвета.
Две стъпала към входа се издигат.
Вратата в светло-синьо е била.

По някоя женица се примоли -
да палне свещ. Сълза попие с длан.
Отварят щом и някой се отрони...
А после пак утихва като в сън.

Горещници

Не е на буря. Няма и повей.
Гората - вкаменена от очакване.
Не се е мяркал даже суховей.
Роса по залез – само тя прокапва.

А въздухът – сгъстен като с подквас.
Пернатите разпръснато се вдигат.
Горещникът не става за ята.
За капка свежест моли всичко живо.

Отде да дойде? Кой да се смили?
Небето с пелерина се увило.
Смълчано е. Далекото мълчи.
И слънцето забулено, но жили...