Моите Песни

My Photo
Name:
Location: Indiana, United States

"Поезията, истинската, висша Поезия, е жив и тайнствен мост между невидимото и видимото, по който преминава духът. Тя е Път към онази реалност и онзи мистичен език, които са източник на вечното и екстаза."

Sunday, May 22, 2011

През седемте чудеса...

Лавина от пропуснати недели -
отложено във времето пътуване.
От зноя на Едемските предели -
до нощите жигосани с будуване.
С дъха си ще разкъсаме на дрипи,
завесата раздиплена от мрака.
През седем чудеса със теб ще минем.
Магията на осмо - ще ни чака.
Ще пръсне семенца Семирамида -
в света на двама пак ще се повтори.

Ще тънем в блаженството на килима
на цветове -
от рая лъх набрали...

Светлата точка на надеждата

Удави се земята. До цветец.
А време стана - трябва да се сее.
Годината се ниже по конец
и нуждата отново гладно зее.
Във сивото небе забол очи,
отчаяно потънал в кал до гуша,
стопанинът се моли: Боже, спри,
прогизнахме в беда, като при суша!
Къде ногата стъпи - все мокреж.
Задъхва се земята от тревога.
За посев време. За бразда. Лемеж.
В мъгла от дъжд се губи даже слога.
Отпуснал тежко, възлести ръце,
обгръща ширината със надежда.

Провиснало от влагата небе,
през светла точка взе да се отцежда...

Гравюри

Обичам неочакваният дъжд,
отронен от въздишката на лято.
Почукне плахо. Плисне изведнъж,
докато търся пръски по стъклото.
*
Красиво е, когато се смрачи,
току в цвета на изкласило пладне.
И бурята а-ха да се сниши -
напусне, доловила, че е жадна...
*
Замирам пред внезапната дъга,
извила гръб в небесната поляна.
Докато питаш: в тази сухина
отде се взе? И ето, че я няма.
*
Обичам изненадите във цвят.
Да ме задъхат с бързина и хубост,
Гравюри в кръговратния живот.
Без тях мигът ни и петак не струва.

С ухание на изгрев

Той е мъж за Обич. За рамо. За път.
Мъж, до който е винаги пролет.
Някак странно у мене замира дъхът,
само името щом му повторя.
Тези зрели години, познават добре
и меда, и солта на живота.
Ураганът във “да”, тишината във “не”.
И са твърде наясно с цената...
Искам с него да стигна последния кей,
извисил се над лодки и мрежи.
Точно там, откъдето се дипли покой.
И ухае на изгрев и нежност.

Болезнени истини

Разпръснахме се бял късмет да търсим.
Потеглихме с надежди и багаж.
Корави сме. Неволята ни учи.
Гнезденца свихме. Седнахме на праг.

Ще отлети животът ни под стряха.
Душата ще посели небеса.
А нашата могилка ще е суха,
без влагата на братската сълза...

Тъжно

И как да диша моят честен свят
в глобалната мъгла,
където -
лъжите са отровни и димят...
Лъжите са натрошени брикети.
И как да оживее в този смог?
И да остане цял и недокоснат?
Където -
всяка глътка кислород,
с прободено доверие заплащаш?...

Небесен празник

Небето днес е плувнало в шербет.
На ивички е - в розово, и синьо.
Препускам там с очите на дете
и вкусвам с пълни шепи от кармина.

Къделите от захарен памук,
примамливо ме канят да опитам.
Небесен празник, като никой път!
Надишах се на багри до насита.

Sunday, May 01, 2011

Споделено с болка

Една злина се ражда от злина.
На всичкото, ни сполетя и тази -
безлюдна става нашата земя.
Села окачват тежки катинари.
И няма вече кой да прекоси -
със месеци -
ни дъх, ни лъх, ни шепот.
Освен онези... с грозните торби...
Във мирно време мародери шетат.
Цветя не никнат. Зрял и дъхав плод
не носи в щедра пазва златна есен.
Лозницата се моли за живот...
Звънът на чан, е ехо в тъжна песен.

Тя, Святата

Ще раздели оскъдния си лев,
когато на излизане от църква,
пред нея, мургава жена с дете
поиска дребни, хляб поне да купи.
Ще потопи върбовия си клон,
във малка чашка, горе на бюфета.
Привела в ред самотния си дом,
сънят съвсем за малко ще докрета.
На утрото ще грейнат яйчица,
нашарени от бавните й пръсти.
След стеклата се майчина сълза,
загледана навън, ще се прекръсти.
А празникът, когато зазвъни,
облякла все онази съща рокля,
ще тръгне да се причести,
Тя, Святата, дарила ни живота.

Ненужното тежи

За да преминеш земния си сън,
със лекота да дишаш равно в него,
не ти е нужен скиптър с диамант -
короната тежи. А, и пристяга.

Прашинка вяра:
във една Земя.
В един покълнал ден от светостта й.
До твоето сърце - едно сърце.
Което чуваш.
Толкова ти трябва.

Земята прокърви

Тълпата е сковаващият страх.
И ужасът е бича на живота.
“Разпни го” ... и викът расте със връх.
И напор див сред жажда за разплата.
И капки кръв се стичат по плътта.
Две капки кръв. И още две. И още...
А ужасът се слива със страха.
Върхът се сплесква в грапаво надмостие.

Не преминавай никога оттам.
Скъсяваш пътя... но към сатаната.
“Осанна” във “Разпни го” се разля.
Две капки само, а кърви Земята...

С ухание на живот

Горчи на загоряло прясно мляко.
Детето кашля. Масата - в трохи.
Безредие сред прах цари по шкафа.
О, този безпорядък как гнети!

За тебе вечно време не остава.
И ти е криво. Чувстваш се в капан.
От всяка клетка гневно пъпли лава.
Това ли заслужавам? - питаш сам.

А ако знаеш колко много имаш!
Живот до теб пулсира, Боже мой!
Помни, че точно то е най-красиво -
да имаш тях, сред хаоса на хол...

Ти, който...

И отпиваш на глътки от моя словесен порой.
Светлоструйният шепот ти разказва до капка света ми...
Като нежна магия и над двама ни слиза покой.
Аз притихнала чакам твойта жажда стаена във длани.

Вече знам за кого съм събирала сини утра.
За кого със слова съм гравирала хребети в залез.
Брегове ни разделят. Брегове между нас... Засега.
Но ми стига това, че те има. И си дъх - до дъха ми.

Мастило за перото ми...

Нагорчава, горчи чак отровно живота.
И боли от коравия хап.
Тук-таме се прокрадне някой миг на охота.
Примирено мълвя: няма как...

А пътуваме. Всеки, поел е нанейде.
Моят искрен прозорец блести.
Все такъв е - докрай и докрай откровен е.
Няма как, няма как - ми шепти...

И е страшно трънливо. И е страшно отровно.
Спрях да питам. Смирено вървя.
Няма как, няма как - и да има пробойни...
В тях потапям писец за слова...

Плаване

Живецът в нас, когато отболи...
тогава всичко вече е напразно -
нестигнати - любов, летеж, мечти...
И ново утро вече те разказва.

Било-то се разсипва с остър звън -
на копчета, блескулки и монети...
И ти си вече в новия си сън.
Над него се разтваря крехко цвете...

Когато в днес си, а пулсира стон,
спомни си, че си в сън съвсем за малко.
Животът тук - поредният ти дом,
е корабът, със който тихо плаваш...

Кух и празен безкрай

Небеса във кармин. И седефено утро.
Много птици. Ръкойки-лъчи.
Обичта ми в копринена нежност потръпва.
Беше Той - в стъклопис от звезди.

Любовта е красива, но е сляпа на светло.
Разтопи се лъжовният рай.
И петно не остана. Само тъжна гротеска.
Издрънча кух и празен безкрай...

Със усмивка поглеждам, мойто “слънце” от вчера.
И откривам пред себе си... шут.
Разпилях много време и бяг по химера.
Добро утро - ми казва Денят...

Красиво ме докосваш

Закъснели сме, знам, да започнем... Да бъде отново.
И дали ще ни пита любовта за подслон?
И какво, че звъни, и какво, че отново е пролет,
всеки следва вглъбен, своя път и пътека, и склон...

Но е някак различно. Нещо тихичко в нас се прокрадва.
Малка точица радост, като юлска светулка трепти.
Ту при теб се поспре. Ту пред мене красиво пробяга.
Нещо светло се ражда. Или може би то се роди?...

Уморих се от фалш. Неми сенки в слова да обличам.
Може миг да е само. Затрептяла искрица сред зной.
Между нас да просветне. Без товар на лъжливо “обичам”.
Да остави следа и във двама ни. Нежна. Докрай.