Измисли ме...

Измисли ме, когато тъжиш

и частица от теб ме потърси...

В хоризонта, когато се взреш -

нарисувай ме там със дъха си.

Измисли ме в най-цветния сън.

В свойте мъжки копнежи извай ме.

Събери в нежноликия ден

всички щрихи, с които се раждам.

Измисли ме, каквато съм аз -

плаха странница спряла на прага.

Със душа на дете и сърна...

Пропусни ме в съня ти да вляза...

Предпролетни ескизи

Сега, когато степните треви са повалени,
затиснати от вятъра,
а преспите белеят тук-таме, като изпънати
във дрямка кучета...

Когато гладните койоти вият нощем
под окръглената луна,
а голите дървета замират в крачка,
на слизане от хълма...

Тогава
небето се облича в кринолин.
А птиците са радостни и бързи -
раз-два, раз-два и три...
Животът да се случи - пак е дръзнал.

Пулсар от нежност е...

Аз не купувам обич и мечти.
Не ги складирам. И не ги продавам.
Божествен допир е. Не се скверни.
Не се засипва с пепел или плява.
Отвсякъде сияе. Като храм.
Това е най-красивата стихия.
Което в святост исках да ти дам
не е в пакет, защото е магия.
С пет букви се изписва. И е зов.
Вибрации от огън по кръвта ни.
Пулсар от нежност с името Любов.
Не се купува. Нито се продава.

В очакване на прилива...

Ще сляза много тихо на брега,
когато светлината се заражда -
от сливане на тъмното с вика,
отронен от страстта на будна жажда.
С възторг ще гледам танц на силует,
в очакване зората да се случи -
във изгревния полет на сонет
и в писъка на чайка да се сгуши.
Притихвам в теб, защото те познах,
когато прекосяваше съня ми...

Ще чакаме на утринния бряг
вълна да ни разкаже с нежни думи...

Възмутено

На фона на всеобщия колапс
изглежда и печално и гротескно.
Правете скромно свойте пиршества -
светът е в изпитание и треска.
Богатството, за жалост и беда,
морал отказва твърдо да купува.
Гладът устройва пищни тържества,
а вашите до тях - фагот танцуват...
Свалете свойте шапки със цветя,
носете ги в палата по пантофи.
На гладните не им е до това -
да слушат как въздишате по ноти.
Да правиш пир, когато глад пълзи,
е вън от всички норми на века ни.

Не е предвиден кърта за очи.
Той само храносмила. Нищо друго.

Разминаване

Разминахме се.
Простичко и леко.
Като листенца люшнати от бриз.
И всеки взе по своята пътека.
Ветрецът смете стъпките след нас.
В живота няма никога “случайно”.
Наречено било да се допрем.
Частичка спомен в низа да добавим.
И тихичко съня да продължим.

Къща сред чимшири

/акварели/

Ветрецът засуши за нощ земята
Изтръгнаха се сухите треви.
Затоплена тя сгуши семенцата
и въздухът понечи да сладни.

А те до късно, все това говорят -
какво, къде да сейнат и кога.
И мълчаливо Богу все се молят -
годината дано да е добра.

Къщурката е светнала от сговор,
накрай селото - китнала в чимшир.
Из нея всичко пипнато със обич.
Белее се дори и като спи.

На старата черница гледай чудо -
отде се сбраха птици - грозд до грозд.
И жажда, Боже, жажда пропътува -
за хубост, за цъфтеж и за живот.

Сърчица в небето

Повярвайте, че беше тържество -
орляк поел към залеза унесено.
Докосваха се с обич и крилца
и трепкаха по своя път небесен.

Отроних ви частичка светъл миг,
от този къс небе със птици везан.
Повярвайте, над мене не скорци,
а сърчица се носеха със песен.

Такъв те искам

Да, искаш да отидеш, но не може.
Такъв те искам - сладък Робинзон!
За мен бъди във този вид небрежен.
Обичам всичко твое до микрон.
Не, няма да те пусна. Ще отложиш.
Секунди или век ще помълчим.
В слушалката за пулса ще се вслушвам.
Туп-туп, туп-туп - към мен лети.
Пулсира любовта ни. И животът.
Вселената. И всичко е в синхрон.
Със сигурност небръснат си страхотен.
Ще ти прошепна нещо на ухо...
Обичам те.

Бледо небе

Студено е.
Небето днес дими -
запалило е някъде огнище.
И пушекът се стели и пълзи -
на тъмносиви топчици и нишки.
Сгъстяват се до черно.
Тук-таме
проблясват петънца - седеф и слюда.
Димът изчезна. И студът снове.
Небето в примирено-бледо плува.

За Арт-а, от кула с ресни...

Тя каза: много гладни има.
Добави: даже и деца.
И каза: бедността е вече зрима.
И после: ровят и в сметта.
Ще питате: Какво като е рекла?
Тя, истината - първо е с очи.
Така е. Но госпожата погледна
на бедните от кула със ресни...
Примъкна се в доволната си къща.
Задъвка злободневки със хайвер.
А заранта, от джипа се намръщи,
че с бедните светът изглежда чер.
И тъй, като си има кула с бойник,
а тя самата движи с бодигард -
поканиха я в местна кабеларка
да поразкаже туй-онуй за арт.
За кризата, за гладните - накратко.
И тя прие, защото си е шанс,
да се покаже със бижу на “Пако...”
и очила със рамки на “Рабан...”

Притихвам до въпросите

И колко, колко време си мълчал,

от своя свят беззвучно си ме гледал…

По Коледа се случват чудеса,

и вярвам, че тогава е потеглило...

Днес фьонът разтопи за час снега -

надвикват се под стрехите капчуци.

Заглеждам се за чудото така,

тъй както знам, че пролет ще се случи...

Отворих ти с възторга на дете

и вече през покоите ми крачиш…

А после?...

А оттука накъде?...

Притихвам до въпросите във здрача...

Мрачни лагуни

Разпръснаха се звуци и слова -
не искаха да служат на лъжата...
Изнищваха се багри на дъга.
Замръзнаха във полет и ятата.

Изтъпкани печални цветове
се валяха из тинести лагуни...
Където път струеше - мрачно бе.
Лъжата се изпъваше на хълбок.

Побързах да напусна този кът...
Изглеждаше ми мрачно и зловещо.
Поднасях обич в двете си ръце,
а някой я подритваше с насмешка...

Светиня е

Не тичайте в душата на Апостола,
развявайки басмени знамена -
“Ах, виж ни как сме.
Ожали ни. В пропаст сме.”

Той беше сам. И беше тъмнина...

“Народ” - със кръв изписа на челото си.
А друг издраска своето с - “Позор”.
Светиня е. Не го сквернете с фотоси...
Иконата не става за декор.
Във ден за помен, с нови рани шарят го.
Бесилото му прекрояват в мост,
да стъпят на поредното стъпало...

Прощава. От поредния си кръст.

Смесен град

Този град има свойто небе и река
И площад за вечерна разходка.
И е толкова малък, че даже вестта
го пресича за час по пантофи.

Има своите улици в сив тротоар.
Стари къщи, които не дишат.
В тях отдавна часовникът в крачка е спрял.
И се ронят отвън по ъглите.

Този град има своя неделен пазар.
Магазини със смесени стоки.
Доста модно е в него да казваш “пиар”.
На билборда му каца и щъркел...

През клоните

А слънцето - лъжичка вкусен мед,
през клоните с ухание пролъсква...
В дъха ми се разлива и навред -
на цветове, на капки и на пръски...

Поемам с радост тази сладина
след множеството графики на дните...
Лъжичка мед от слънчева нега
през клоните набъбва и потича.

Гурбет

По договор става точно във пет. По договор къса съня си. Започнал по договор новият ден, във чуждия дом я понася. По списък отмята. Прилежно върви - почиства, излъсква, подрежда. Краката - покорни. Сърцето крещи: не искам живот без надежда... По договор - малка закуска в поднос стои недокоснато-свита. А онзи букет със мечти, като грозд - провисва печално и пита... По договор свърши безлично деня. Тя сяда сломена до здрача. В килийката-стая с прозорец “едва”... без договор тихичко плаче...

В ръцете ни...

Човешкият живот - е груб етап,
пореден изпит спуснат за душата.
Зависими сме и един от друг
до степен - да е край...
Или нататък...
Енергия от мисли и от реч,
подадена в ръцете ни Отгоре.
Дали ще я подострим да е меч?
От нас зависи...
звън да е от пролет...

В пулсация на нота

Дочака ме.
Най-сетне те дочаках.
Прошепнахме си нежно: да вървим...
Красивото и светло - сбрах до капка
от всичките си досегашни дни.
От първите си пролети и зими,
от есени и дъхави лета.
Щастливото, което съм преминала
над теб, Любов, аз сторих на дъга.
И нека съм пулсация на нота.
На струната в гласа да бъда код...
Една жена.
Разсъмване.
И ода.
Рапсодия в карминено.
И зов.