Трилистник в хола

посветено

Всяка сутрин е с мрежа в ръка -
две млека, топъл хляб и умора.
Асансьорът я качва сама.
А понякога с някой от входа.

Заковава на пети етаж.
Коридорче със пъстра пътека,
малка кухня с балкон към деня,
сиво-бял терикот и пердета.

Меки чехли с протрити пети
я отвеждат по губер към хола.
Стар трилистник и здравец в кашпи,
и прозорец със изглед към двора.

И е късно за скок в друг живот,
и мечтите - притегнати с възел...
Две млека във хладилния джоб.
И трилистник останал без възраст...

За Бургас: с любов!

Този град, хвърлил котва на дъх от брега,
свети вечер красиво. Разпръсква
светлини във морето.
А разсъмнал едва -
пак на рейд уморено се спуска.
И е мъничко тъжен в студените дни -
рони чайки над килнати лодки.
Осветява небето, когато не спи.
После пише с поетите строфи.
Има своя задъхан пристанищен двор.
В него въздухът стене мазутно.
В този град, ако даже, останеш за нощ,
вече трудно от него напускаш.

Панерче с дюли

/акварели/
Миндерите са чистичко застлани.
На пода е разцъфнала градинка -
от пъстри черги, скорошно тъкани.
Прозореца с перденца, прани в синка.
Стопанката е бърза и чевръста -
това подхване, другото довърши.
Приседне да добави нова бримка
на плетката.
И пак снове из къщи.
Дечицата подлитат гласовито -
замерят се, проплакват и се гонят.
Вратата се отваря - те отлитат,
защото помнят бащината воля.

И двамата мълчат във сладка буря -
онази дето свети в одаята...
Панерче с преседели жълти дюли
красиво пълни с аромат живота.

ТОЙ

На Б.

Той е истински – зов в светлина...
И е топлият шепот на бриза.
Той ме прави онази жена,
до която и слънцето слиза.

Всяка негова дума и жест,
всеки звук от гласа му отронен,
са над мене рубинен валеж.
Всеки допир до него е полет.

И му вярвам и следвам така –
както в късен цъфтеж се обича.
Той е всичко, което мечтах.
И е всичко, което поисках.

Любовта в мен

Има дни, във които съм влюбена.
В други дни съм заслушана мъдрост.
После искам в покой да се губя.
В други - тръпна, взривена от радост.

Има дни, във които долавам -
тахикардно как стене животът.
Да усетя в размаха успявам,
ако в птица едрее сълзата...

Има дни, във които прекрачвам
древни прагове с мирис на лято.
В други дни се заглеждам във здрача
със очите на друга планета.

Има дни, във които съм буря.
В други - ставам на кълна въздишка.
Но през всичките дни съм онази,
прекосила света - да обича.

Стъпала за нагоре пустеят...

“Да се живее на този свят е трудно,
но другаде няма къде.” - Севделин Панев

И се свивам в следата от сън.
Във покоя му търся утеха.
Днес е толкова тягостно вън.
После дърпам съня за завеса.
Спрях да питам отдавна - защо
този свят докога ще прогизва,
във блата завоняли от зло?
Стъпала за нагоре...
ще слиза...
Днес съм тъжна, защото узнах,
че калта става лесно на тиня...
Точно днес съм най-много сама.
А небето е толкова синьо...

Подслони сърцето

На Б.

По дяволите всичките измислени
любови, недорасли за Любов.
За мене ти остана само истински.
По много сложен начин го разбрах...
И твоя е вината. И на двама ни.
Не стъкми за сърцето ми подслон
Когато мръзна, беше непогалено.
Залута се, останало без дом.
Навярно знаеш как да му отвориш?
Навярно можеш да го приютиш?
То оцеля, за да е само твое.
Стопли го. Съживи го с нежен взрив...

С теб е Празник

На Б.

С теб съм силна. И всичко е ново.
Мъж до който съм просто – жена.
С тиха радост те следвам нагоре.
Всички болки потъват в мъгла.
Потъмнелите маски се валят -
чувам стон от разпада им глух...
Празнотата от вчера догаря.
Във жарта тлеят кухи слова...
Две пътеки – спокойни и бели,
се събраха и сляха в едно.
Имам твоето, силното рамо.
Имаш обич на нежна жена.
Не поглеждай назад – там е тъжно.
Неми маски се гърчат зад мен...

Бял е пътят пред нас
и извезан -
от следи на сърна и елен...

На ъгъла, в шест...

на Б.

Нима е късно да е отначало?

Сега сме по-реални отпреди.

И себе си до дъно сме познали,

и пулса знаем как да укротим...

Сега е най-красиво. И го знаем.

Ще позвъниш. И аз ще бъда в шест,

на ъгъла, след който е безкрая...

А после ще измислим накъде.

Ще ни опива близостта и мрака.

Ще шепнем най-баналните неща –

какво си ти за мен. И как ме чакаш.

Нощта ще я пребродим все пеша.

Ще се обадиш: чакам на Аксаков.

Или пък... все едно къде.

За да потъна в лоното на рая

със моето божествено момче...

Акварели

/зима/

Снегът заръси тихичко и щедро.
След още час - обилно заваля.
Къщя, дворове, ниви - всичко белна.
И се изгуби някак. Умаля.

Комините задишаха дълбоко -
нагоре, към небето. Чак горчи.
Старица пъпли сгърбена по пътя.
Камбанен стон се втурна да брои.

Над къщите, при хълма стана чудо -
гласчета затрептяха изведнъж.
Разсъненото тихо се събуди.
Зарадван Шаро сипна звънко глас.

Молитва за човека от подслона

Разтърсва ме една съдба от дни.
Нима е важно колко време вече.
Но кой си ти, човеко, подскажи?
Орисница ли странно те обрече?

Увил си се и търсиш топлинка.
Притихнал под прозирно покривало,
посрещаш зими, есени, лета.
И празници над него са валяли.

Но кой си ти, сред този бърз кипеж?
На метри от уют на стилни вили.
Подслона ти мъждука - бледа свещ.
За теб се моля - нека да те има!

Радостен връх...

На Б.

Потапям се във твоето - обичам те...
До сладка изнемога съм без дъх.
И ставам цвят, и нежно се разтварям
под светлото на радостния връх.
Хармония от звуци ме облива.
Обгръща ме порой, порой отвред -
от музика...
Божествено се сливам
със всеки тон, изтръгнал се от теб...
И ставаме възторжена зеница
Вселената пулсира в нас без звук.
Обичам те! Не чуваш ли... обичам те!
От векове, Любов, вървя към теб...

Бъди ми...

На Б.

Прошепнах ти: как искам да остана...
Денят ми бе извикал... че боли...
Затоплих се на силното ти рамо.
Погледнахме се - всичко се взриви.
Магия ли, какво преля във мене?
Небето ми от щастие замря.
Денят притихна. Сви се на колене.
В две думи само... всичко се побра...
Повтори се мигът на Сътворение...
Изваяхме си с обич – Свят в Света.
Бъди ми в него дом и вдъхновение.
Бъди Животът на една жена.

С ЛЮБОВ!

ЗА ВСИЧКИ ВАС, ПРИЯТЕЛИ

Когато градът уморено притвори клепачи
и ярки светлици обшият кобалта в нощта,
а вятърът-бродник по мрамора бързо закрачи -
сред всички светлици ще трепка самотно една...
Зад малко прозорче - все спомени с пъстра шевица.
Сърцето ги листи под звънкия ромон на чан.
Във дланите тръпне умора със пулса на птица.
Тъгата едрее и миглите сипе с роса...
Под прилива-сън ще потъват и гаснат прозорци.
И само един ще е бял, нежно-бял до зори.
На тихата стая огряна от малка иконка.
И кът със светини.
Пред който с любов се мълчи.

Слънце в анфас

Ненавиждам часовници. Не приемам отвеси във времето.
Нека волно се носи - светлоструйно само да тече.
Старовремски, с верижка. Или писък от близкото вчера -
Ненавиждам, когато впримчват моя отрязък в юзди.

Не повдигайте вежди - даже няма место за почуда.
И съм волна по дух, и обличам деня си в дистрес.
Тънкостта е в това - да си буден, когато те будят...
Безпогрешно долавям, ако слънцето гледа в анфас...

Вземи ме в длани

Как обожавам тази неподправеност -
без грам лъжа, без суета и фалш.
Не ми остави дъх да питам: Ти ли си?
Защото лесно в теб Мъжа познах.

Преградите са другиму измислица.
И помежду ни всичко е на длан.
Харесва ми, че толкова си истински.
Отворих ти. И влезе в моя храм...

Красиво е пред нас. И светло-есенно.
Небето слиза в твоите очи.
Във моите - прелива цвят на кестен.
Вземи ме в длани. Нека помълчим.

Благослов

И нека да е мъдра!
Да е зряла.
Да е честита.
И да бъде с връх.
Злините да заспят под объл камък.
Да я изпълва звънка детска глъч.
Градините от плод да натежават.
Нивята от пшеници да златят.
Да няма никой по-висок от хляба,
защото той ни стига за из път...

Да вдигнем пълни чаши с гъсто вино,
преляло на лозницата кръвта!
Да бъде точно нашата година -
мънисто в броеника на века!

Знаците на хоризонта

Прегръдката напомня грозна схватка.
Животът потрепери и замря.
Тревите го издишаха до капка
и повалени легнаха в пръстта.

Скована е земята. Вече дреме
във полуунес. И почти без дъх.
Посечените черни слънчогледи
печално срещат слънцето във гръб.

Светът е онемял и непотърсен.
И само хоризонтът дава знак,
че не е смърт смъртта, а е възкръсване.
Там синьото прелива във лила.