Бъдник

Заруменяха в бързане жените -
шетня пред празник в пълен с люде дом.
Замесват бъдник, гозбите опитват.
Отколе чакат с трепет този ден.

До надвечер, синията е пълна.
Прикадникът пропушва със тамян
“Вечеряй с нази, Боже”- се отронва.
Стопанинат събира длан до длан...

За къщата е първата разчупка.
От питката за всеки има дял.
С тих благослов вечерникът се спуска.
Нощта, в която Той се е родил.

Призори, към звездите...

Пленена съм от мъжкия ти чар,
мой Рицарю, побрал вселена нежност.
Това, което искам да ти дам,
е точното, което Бог отрежда.

Преминах лабиринти на сумрак,
сега те следвам - зов към светлината.
Ръката ми потъва в твойта длан,
не за раздяла, а за път нататък.

Разказвай ми, изреждай ми слова,
с отворени зеници ще те слушам.
А после ще съм твоя в тишина.
А после и по детски ще се сгуша.

На утрото - един немирен лъч,
ще зазлати по сребърния кичур.
Ще го докосвам - ти докато спиш.
А после ще политнем към звездите...

Небе зад стъкло

Студът е зъл и пакостен до смърт -
опитва се да властва над живота.
Задрасква стъпките в снега да не личат.
Подостря ядно всеки слънчев допир.

Викът е онемял и вцепенен.
Над него само вятър прозвънява.
Гребе снежинки с двете си ръце
и сребърни - във танц ги разпилява.

Животът се стаява на кълбо.
Опитва се смален да оцелее.
Небето се затваря зад стъкло.
През процеп само ивичка синее.

Ще има дом, където...

Във Празничната нощ ще има дом,
във който за слугите няма отдих.
Те трябва да пристигат със поклон
и всичките заръки да запомнят.
Да наклоняват лекичко глава,
когато господарят нещо казва.
Да имат сръчност, такт и бързина.
Особено са нужни - щом е празник.
Умора ли? Че тя не е за тях.
Освен на всичко - затова им плащат.
И щом дочуят: ох или пък ах,
тогава могат пътя си да хващат.
Тогава идва онзи миг желан.
Не става реч за тях.
За господата.
Подаръци във лъскав целофан,
възторзи до безкрай. И тъй нататък.
Свободни са и нека да вървят,
където искат (ако още могат).
Защото тази нощ е и за тях -
слугите, от постройката на двора.

Ириси в зенита...

Едва сега разбрах, едва сега
какво е да потъна в нежността ти -
мълчание след ек и дъх на нар,
рапсодия в карминено и златно...
Това си ти, Любов - жадуван и дочакан.

За първи път усетих как боли,
какво е пак жената да се ражда -
откос небе в кошутена следа,
сред дъх на лавандула и на жажда...
До тебе, Обич моя, и нощта е багра.

Едва сега разбрах, едва сега -
защо съм тук, защо съм на Земята.
За да те срещна, святост неотпита.
И да ме имаш - цвете сред ръжта.
За да сме Ние - аз и ти - два ириса в зенита...

Ще разказвам

И са много съдби за разказване, Боже.
Всяка жива душа е светлик.
Щом угасне една, пламва другаде огън.
Всяко пламъче лумва със вик.
И сияе Земята с душите човешки.
Там ни виждат... със други очи...
Уж сме силни наглед, а душата ни свещ е.
Най е истинско щом заболи...
Водопад от светлици обтича Земята -
милиарди човеци на път.
Идват с вик
и с въздишка на вятър угасват.
Ще разказвам докрай как болят.

Край огнището

Огнището гори, а той е там,
със мисъл пак при нивите дохажда.
Улавя се, че си хортува сам.
Замислен е - къде какво се ражда.
Житото най-едрее на Златиш.
Под Дъбница коноп добре да сейне.
Мамулите вървят под Сини рид.
А просото на нивата при Медник.
Шепти и трие нямо длан във длан.
Не е за него тази дълга дрямка.
Без работа издържа някой ден,
а зимата се ширна не за малко.
Ей, тате с кой така шептиш? -
учудено го гледат две очички.
За тебе, чедо, приказка открих.
Ела да ти разкажа за Звездичка.
А собата ухае на ошав.
В прозореца сивушко с клюнче чука.
“Живяли нявга на самотен бряг...”
Невидимо щурче гласец промъква.

Светът без поети

Ако поетите престанат да творят
и слезнат от небесната си стълба.
Ако не искат вече да летят
и двете си криле напъхат в джоба...
Ако погледнат ярките звезди
и кажат безразлично: ясна вечер.
Ако затворят куфара с мечти.
И клетият щурец решат, че пречи...

Тогава тъжно ще тече денят.
Животът ще е скучен и безличен.
Ако поетите решат това -
светът ще бъде сив и прозаичен.

На ръба на световете

А е могъл,
навярно е могъл да избере покоя.
Например да сърфира точно днес във нета.
Или с приятели да е на ски във планината
Да готви изпити за новия семестър.
Да е на среща.
Или защитник в мача.
Или, или, или...
А той е пленник.
Там някъде... на края на Земята.
Човешката омраза точно там,
след челен сблъсък,
заплашва времето с апокалипсис.
Ръцете му - завързани отзад.
Лицето му - охлузено до кръв.
Единствено очите са свободни,
за да се вглеждат в зениците на ужаса
до дъно.

Навярно е могъл да избере покоя.
А той е пленник.
На ръба на световете...
Защо?

Сливане

Нахлуваш с тиха радост във съня ми.
Тържествено се сливаме до капка.
Уханни струи леко ни понасят -
навътре, по-навътре в необята...
Не знам къде сме. Стига ми, че сещам
Мъжа Божествен.
Сривам се в пулсация.
Обгръща ни сияние и нежност
Сега сме точка светло непорочие.
А някъде над нас фанфарно слизат
предците ни. Един във друг ни вричат.
Ухае на елей, миро, жасмини...
Намерихме се в светлина.
Обичам те.

С ухание на надежда

А къщите изтънко пускат дим.
Без вятъра се точи на чертици.
Небето е посърнало от сън.
Разбудено поглежда безразлично.

Чешмицата самотно ромоли.
Откак е зима рядко някой спира.
Ако се мерне - кратичко стои
и бърза към дома си по баира.

Тъга се чувства, но и не съвсем -
ей, празниците вече са насреща.
Покажат ли се те, ще прозвъни
натъкмена с кокиченце надежда.

Нощна гора

Огряна в бледо-нощна светлина
гората ме приема мълчаливо.
Пътеки няма. Има тишина.
Във лоното й влизам - да ме скрие.
А сенките настръхнали кръжат.
Кръстосано полягат по земята.
Не ме е страх от тях, не ме е страх,
нали са на дърветата телата.
Понесе се стенание над мен.
Погледнах изумена върховете.
Там вятърът от болка поразен
се мяташе и горестно тъжеше.
Във тихото се свих като в скала.
През процеп слушам парещите звуци.
Не ме страх, не ме страх сама,
а вопълът отгоре ме разтърси...

На пътеката

Две сърнички и аз, и измръзнал врабец
сме на фона на късен следобед.
А денят декемврйски закопня да расте.
Наедрял се замисли за ложе.

След секунди от тях не остава следа -
ни врабец, нито ден, ни сърнички.
Само аз се белея със тетрадка в ръка.
И луната във нея наднича.

Къщата на Салем стрийт

Навярно и подаръкът е там -
линее под елхата недокоснат.
Очаквали го да се върне сам.
А вместо него - позвънила поща.
И целият им свят се разлетял -
разпрашил се на хиляди отломки...
“Синът ви... във атака... през нощта...”
До този миг не вярват на писмото.
Ще го очакват до самия край.
Елхата през прозореца наднича
на Салем стрийт - и в Коледа, и в май.
Детето си очакват. Да отключи.

Потъвам в светостта ти

Море в сребро. И вик над съмнал бряг -
все символи на първата ни среща...
Сега сме
аз - жената, ти - мъжът -
небесни, земни, мъдри и горещи.
Отново нарисувай теб и мен.
Морето да оставим да се плиска.
Рисувай с дъх.
Без дъх.
Или със стон.
Красиво е под пръстите ти всичко.
Полягам кротко в твойта тишина.
Брегът да го оставим да тъгува.
Пред нас е път. И вярваме в това.
Потъвам сред полета с лавандула.

Взаимно

Копитата им чаткат и свистят -
препуснали мустанги са годините.
Искри хвърчат и облаци от прах -
животът ми лудешки галопира.
Задъхан и забързан е до смърт.
Прелита и над пропасти, и урви.
За кратко си поема глътка дъх,
под устрема му и твърдта се сурва.
А раните зарастват и във бяг...
Ведно със болки-белези тъмнеят
Във стъпките се стичат струйки кръв.
Следите от галопа аленеят...

Животе мой, лети до край със вик.
Сред облаци възторг разсипвай грива.
Такъв те искам - устремен и див.
Такъв ме имаш - любеща и жива.

Нощна разходка

Казино до казино. Този град
изглежда гони облика на Вегас.
Пред всяко има и изтупан гард,
докаран във костюм и зорко гледащ.
А булеварда - тих и избелял.
Почти безлюден. Тук-таме се мярка
бездомно куче или някой сам.
Понякога и окъсняла двойка.
От входа се изнизва аромат -
напомня ми на “Долче и Габана”.
Девойката след него кърши врат,
облечена във стил - купон за двама.
Усещам се изцяло неглиже -
със дънки съм и семпло спортно яке.
Тук всичките са по къде-къде.
Пред този стил - парижкият е грапав.

Мъжът ми ме прихваща под ръка.
На Витоша Копитото намигва.
Рекламата подканя, че сега
е точният момент да видим Рига.

Есенни минзухари

А вече рано слънцето захожда.
За кратичко се мерне тук и там.
Градините с дворовете обхожда.
Прозорците току докосне с длан.
Речицата го моли да я грейне.
Гората.
Всичко чака слънцедар.
Опитва се светлик навред да сейне.
И ето - трепна късен минзухар.

В красотата на полета

Смъртта отменя всичко - власт, пари.
Царуване, безславие и слава.
Заложено е в нас да не броим
какво било и колко ни остава.

Настройката ни с мярка за безкрай...
Мечтите затова са хвърковати.
Към Х-деня (за радост) сме в нехай.
И затова след по- е по-нататък...

Като снежинки чезнем във пръстта.
Листенца сме, отбрулени от вятър.
Самият полет - той е красота.
До сигурния допир със земята...