Ако умееш

Ако умееш простите неща -
да се събудиш и да се усмихнеш.
Да те пробожда истинска сълза,
във ъгълчето точно на очите.
Олекнал да вървиш и без товар,
признателен, че вече си във утре.
Да знаеш, че животът не е зар -
и губиш ли - е просто част от пътя.
Ако умееш простите неща.
(постига се със полет не с пътечка)
ще си узнал цената на солта...
Наистина е трудно. Но е всичко.

Срещу страха

В живота ни страхът е често гост.
Неканен влиза и се разполага...
Нерядко господинът вдига тост -
за своята сполука все го прави.
А ние най-покорно го търпим
Той диша във лицето ни отблизко.
За себе си, за всичко се боим.
Обгръща ни и даже ни притиска...
Боим се за щастливата любов,
за нощите, за дните си...
Покоят
добива вид на бледен мъченик.
Страхът повлича... сто синджира роби...
Е, как да го прогоним без скандал?
Нахалът без да види и усети -
какво е точно взел, какво е дал -
животът ни без него да засвети.
Единственият начин срещу страх,
нанесъл се в дома ни без да пита -
за да изчезне вдън гори от нас -
изгледайте го право във очите...

Отпий от мен...

Не питам откъде и как дойде.
Дали след дъжд-порой или след буря.

Когато се разсъмваше ли бе.
След онзи сън ли, в който все се губех.
Не питам. Няма място за въпрос.
Сега си тук. Това си Ти
и искам
да те последвам. Да съм с теб до там -
където и след пътя - път се вижда...
Една любов обагри есента.
Една красива есен стели нежност.
Във стъпките й нашата следа
се откроява в златно и пастелно.
Дали дойде след степния пожар,
или след бяг по хребет - на кошута...
Не питам нищо, мой Небесен дар,
отпий от мен въздишката на кълна...

Молитва за вечност

Недей да палиш огън на брега.
Седни и ме изчакай, ще пристигна.
Ще дръпна пелената от сумрак,
на пясъка до тебе ще се свия.

Ще мина по ръцете ти със дъх
и раменете с шепот ще обвия.
И всеки стон ще бъде бавна смърт,
която Аз и Ти, превръща в Ние.

Ще чуем ненадейно, че е то –
морето в тъмнината как пулсира.
Ще се превърна в мъничко ядро,
което ще зачене пак Всемира...

Огньове не пали, Любов, недей.
Аз знам къде си - светят твойте думи.
Една молитва мрака ще облее.
Морето ще замре, за да я чуе...

От двете страни на пътя...

Десетина метра само ги делят.
Едната къща е палат над пътя.
А другата под него - пак в гора.
но къща да се нарече е трудно.

Онази на високото - с басейн.
Със спортен кът. И цялата е в бяло.
Постройката под пътя - с найлон.
Увита е прилежно и изцяло.

Подслонът е сред листи и треви -
през лятото е скрит, дори потаен.
Ах, бялата се вписва във мечти.
А, двете ги разделят метри само.

От вчера всичко е като на длан -
немирен вятър смете всички листи.
В постройката видях човек и кон.
Разбрах внезапно - просто тях обичах.

Извън спектакъла...

Безкрайно тъжно е
да бъдеш продавач
на вестници
и да предлагаш утрото
пред Метрополитен.
Да пада нежно
вечерта-вълшебница,
а ти да се усещаш
просто сметен.
Да прошумяват
покрай теб коприните.
Да им напомняш -
вижте новините.
И да си мислиш,
че светът за други е.
Понякога е тъжно
пред Метрополитен.

Ценности

Да, криза е.
Не само за пари.
Загубихме се някъде по Пътя.
Това, което Бог ни подари,
потъпкахме на дъното в отплата.
Залутахме се в търсене на фалш
замаяни от временния блясък.
А щом е криза, има и провал.
На метри е, ще чукне на вратата.

Да се намерим... кодът е във нас.
Отляво е. И лесно се разчита -
красивото е с блясък. Фалшът - с гланц.
Кому е нужно злато със покритие?

Непремерена красота

Ръждивочервеният цвят се изгуби -
дъждовете отмиха боята в пръстта.
И са бели тревите. Изпъстри се губерът -
в кафяво и жълто. На места излиня.

А е в синьо небето. Непремерено синьо.
Албиносният степен перчем е в контраст
с тази влята без дози небесна магия...
И си струва прашинка живот зарад тях.

Пътуване към Теб

Отправям се на север по брега.
Созопол е напуснал свойто лято.
По пътя се разхожда есента,
а есенно е вече и морето.

Дърветата пъстреят. Тук-таме
събличат бавно празничната цветност.
Напредвам по брега - вървя към теб,
към тебе, моя нежна необятност.

Привиждам те във всеки силует.
На хоризонта с поглед те извайвам.
Събрала съм света в един куплет -
и в него твойто име се повтаря...

Загребвам слънце с мигли и със дъх
Сърцето се вълнува и подтичва.
До тебе съм. И двамата сме Тук -
където се взривява от Обичам те.

Животът казва

Забравя се човека, та дори
да бил самата светла добродетел.
Отиде ли си - да, ще поболи,
но споменът полека става пепел.

Животът е по-силен, затова
на живите нарежда да го следват.
Година-две прокрадне се тъга.
Животът казва, че така е редно.

Забравят го. Е, все във някой миг
отронва се за него дума ситна.
И споменът прибират после в плик.
За мъртвия - добро или пък нищо.

Не е и нужно вечно да е плач.
Безсмислено е. Всичко се повтаря.
Животът е различна класа влак,
а краят е... една и съща гара...

Видинската крепост

От крепостта се вижда и брега,
и Дунава, потеглила с влекача.
От крепостта се вижда и назад,
ако умееш с времето да крачиш.
Не оживяват сенки и следи,
защото те са повече от живи.
На сцената съм. После съм встрани.
Изкачвам стъпала. Пълзя в тунели.
Учудвам се на стръкчето живот,
поело светлина в пукнатините -
под взора на замислен древен свод,
израстнало в градежа на тъгите...

Минавам бариерата с рова -
напълнен със звънтежа на капчуци,
с мълчание от дни на светлина,
и вечност, въплътена в тихи звуци...

Еленът

Стъписах се. Досущ като човек
се спря за миг. Изчакваше колата.
Но гледаше и някъде над мен -
напрегнат и тревожен бе във мрака.
Красив елен. И тихата тъга
го правеше във тъмното изваян.
Тогава я видях - тя бе сама.
Той бе обърнал погледа към нея.
И даваше сигнали - да я спре.
Кошутата да спре - да не премине.
Нима не може да се назове...
До сълзи любовта им бе красива!

Снимката

На колко ли години е?
Ръчичката му -
почти с размера на палеца на зрял човек.
Синът ми попаднал на тази страница
случайно.
Изпрати ми я и потръпнах.
В очите на детето бе заседнал вик
като от дъното на бездна.
Познало бе единствено глада,
мизерията и нищетата,
ведно с петнистите стени
на тъй нареченият “дом”.
*
Припомних си как моят син,
когато беше малък,
протягаше ръчичките
да ги измия след игра.
А после подсушавах
измокрените пръстчета.
Със обич.
*
Ръчичката на малкия от снимката
е колкото човешки палец.
И няма към кого да я протегне
след игра.
А сред петнистите стени
на тъй нареченият “свят”
дали играе?