Съвсем небрежно

Открадвам си парче уют от там.
Така за миг, минавайки поглеждам
в прозореца открит като екран.
Съвсем дискретно.
И съвсем небрежно.
Диван от кожа, част от шкаф, аплик.
А светлината - леко приглушена.
Понякога се мярва силует.
И нещо в мен се моли да остане.
Минавам вечер често със кола.
За няколко секунди плъзвам поглед.
Открадвам от уюта онова,
което искам пак да се повтори...

Смисълът - не по Еклесиаст

Изпълнен е и диша всеки миг -
от твоят ден, от нощите.
И всичко
е с устремна посока към зенит,
във който се разтваря всяка мисъл.
И всеки звук. И всеки твой трептеж
се включва във стихията на вихър...
Обратно получаваш във ответ -
това което сам си си повикал...

Досадата не идва от това,
че гледаш във Вселенската зеница...
А идва, ако пиейки вино,
решиш,
че е напразно и да дишаш...

Уморени щурци

Крехки мои гласчета, непожалени стихвате. Ден и нощ, цяло лято, с песни вдигахте храм. И душите ни, грешните, в светли звуци пречистихте. А умирате тихо. Как живот да ви дам? Ако можех от своя да отроня трохички, мои малки щурчета оголяли в пръстта. Мои перлички черни, малки нежни скокливци, храмът, който градихте, освещава слова.

Звънът на утрото

Децата сладко спят. Ще ги разбуди.
Но първо да ошета насаме.
Миндерите застила с тежки губери.
След собата и вън ще премете.

Полива на прозореца цветята.
Червеното мушкато днес цъфти.
А песните й като нежен вятър.
По тихичко и слънце в тях реди.

Готово е - ошетано и свежо.
Коси разпуска - тежък житен сноп.
На милото лице трапчинки греят.
Крачета звънват в пръстения под.

Родопска пътека

Пътеката - засипана с листа.
А боровете - стройно подредени,
вървят встрани, изпънали снага.
Протяга се и слънчице към мене.
В ухание на вечност и смола,
леските са се сгушили любовно.
Отпиват благодарно светлина
разперили във стволове корони.
В избистрения есенен покой
се къпем - аз, дърветата и пътят.
Поемам аромат, смола, упой -
и ги разливам в цветове и звуци...
Пристъпвам доверчиво в есента.
Пътеката ме води без да спира
в издънчици поникнали в листа.
Един Родопски миг - неповторимост.

Ухания в есента

Запалени стърнища. Тишина. Граблива птица хищно се снишава. Пикира със изящна бързина. След писъка - небето оглушава... По храстите се кипри ален плод. Учудваш се - за нощ, а вече зрели? Измамно е. Животът им в заход обагря всички листи във червено. Стърнищата чернеят, но под тях, под тях земята тайнствено зачева... Към глухото небе се втурва грак, подхлъзва се и ниското замеря. А аз съм там - прашинка на ръба - на вечното, което се повтаря. Ухае ми на дим и на земя, на стряха, топъл хляб и на вечеря.

Трудно време

Ударят ли ти дясната страна,
подай и ляво, без да се оплакваш.
Две ризи, ако имаш - дай една.
На близкия до тебе дай. По братски.
Отвън вали. А някой моли хляб.
Последен залък къташ - раздели го.
Пред теб е просяк. Ни сантим назад!
Единствен лев ли? Жертвай. Не за име.
Дотук - прекрасно. Никакъв проблем.
Изпълнил си докрай, каквото трябва.
Дали се вписваш в актуала-ден?
Съвсем не става дума за награда.
А става дума само за това...
Подложиш ли страната - ще те смажат...
А ризата ще гледат за петна...
За залъка: О, този се нагажда.
Излиза, че и просяка не е...
На него даваш - друг лева завлича.

Прости ми, Боже!
В кой човешки век
ще имаме едно лице... за всичко?

Песен за виното

Щом шепнем за есен - да пеем за вино,
защото то вече кипи.
Мъдрее, узрява, въздиша пенливо
в прашинки от слънчеви дни.

За него се пеят най-гръмките песни -
немирство от сока на грозд...
Защото е време в уханната есен -
да вдигнем за виното тост!

ЗАВРЪЩАНЕ

И защо си мълчал. И защо не подсказа?
Колко нарези, колко... можехме да спестим!
Моя тиха съдба и светличе от Рая,
колко тона безмълвие, заедно с болки си крил?

Ще завърна ятата. На небето кармина,
В знойна вечер ще чакам – теб - на древния праг.
Позволи, нека пак през съня да преминем.
Онзи сън, моя Обич, който слиза за нас.

Няма място за съд, нито време за прошки –
Любовта е вървеж - и по лъч, и по жар.
Беше малък антракт в онемелите нощи...
Виж небето... със птици се изпълва докрай.

Гравюра на фона на свечеряване

Дърветата са източна гравюра
на фон на утаеното небе
в най-ниското,
където се е стекло сиво-синьо.
Прошарените кичури
са цветна доза празник
от четката на знаен виртуоз...
Попивам всяка гънка
от финия бордюр
и всеки тон,
ведно с отблясъка
на търсено изящество.
И го раздиплям
с мекота...
За вас.

Равновесие

Какво отдаде? Ясно е, че взе.
Животът е живот - във равновесие.
Натрупваш.
Става връх.
Върхът расте.
И в някой миг - лавина го отнася...
Раздавай щедро с точица любов.
Такъв подарък отдалеч се вижда.
Към своя дар вплети и благослов.
Така дадеш ли - получаваш трижди...

Птици

Те се издигат леко над калта...
Завръщат се. С тревите се целуват.
Люлеят се безгрижно на цвета.
Един размах с крилца - отново плуват.
Едно и две... Отпускане. И пак,
са във небето, в светлото нататък...
Сами.
В ята.
По три.
Или по пет.
Нима се отброява свободата?
Дали ни впечатляват, или не?
Привикнали сме - точици отгоре.
Един живот създаден за небе,
познава на посоките простора...

Китено вино

Тя знае - Той ще е, и никой друг. Но пак душата неспокойно пърха. Веднъж да чуе бащиното - Да... Усмихва се и на дърво почуква... Наготвени са десет ястия. Миндерите застлани със наметки. Не питай за Гергана - как е тя, сърцето й е още птиче в клетка... А хубостта й мъртъв ще сживи - икона съща. И душа от злато. Пристигат, дъще, майка й шепти. Готова ли си? Чукат на вратата Пристъпват любопитните свахи. Прекрачват прага и мъжете тежко. По бъклицата листи от асми, А китката - привързана със прежда. Изрони се и бащиното Да. А младите - щастливи до небето. Със смях се пълни, та ехти деня - накитен и със слънце, и със цвете.

Ескизи в ръмежа

А утрините почнаха да зъзнат.
Трамваите проплакват на завоите.
Градът навъсен тихо се разбужда.
И спирките му се изпълват с хора.

Колите го подкарват пак инфарктно -
приклещени боксуват във колоната.
По някаква причина светофарът
примигнал и потънал във подмолите...

Мирише на бензин, листа и есен.
А Витоша в мъгла се е изгубила.
Дърветата във парка са несресани.
В ръмежа разцътяват и чадърите.

Градът предъвква топлата закуска,
увита във салфетка на квадрати.
Дъждът не пада, само тихо пръска.
И София ухае на очакване...

Спасена луна...

Тази нощ е без сенки. Даже белият път е матиран.
Дървесата край него неподвижно стърчат.
Гласовете затихват, на нощта гласовете замират.
Тъмнината плътнее и сгъстява до черно боя.

В потъмнелите локви - на вчерашната буря следите,
се разсипват и давят дребнолики звезди.
Неочаквано бързо, там където е ниско небето,
се показа тревожно и ликът на спасена луна...

Мъжът от ъгъла

Изпрашен мъж от дни е все на ъгъла.
Пристига сутрин и седи до тъмно.
Върви към залез, лекичко прегърбен.
Очите, ах, очите му са чудни.

Най-важното пропуснах - със китара е.
С вселена от любов. И сак със дрехи.
О, не, не проси. Даже и раздава.
Стареещ прашен рицар, без доспехи.

Той пее за любов от дни на ъгъла.
За малко да забравя - носи ваза.
Към всяка спряла, се обръща с: “хубава”.
И после й дарява цвят и празник.

Не буди жал, най-малко - съжаление,
защото е любов мъжът със рими.
Събрал във сак живота си и времето...
Вселена обич... само нея има.

Немият грънчар

Когато се завръщаше бе странен - пренесъл бе полето във очите си... Със дни оглеждал цветове и клони, в дълбокото на погледа се сплитаха. А после я докосваше със пръсти, със връхчетата нежно я погалваше. Предаваше на глината духа си. Калта покорно-бавно оживяваше. Надничаха в прозорчето да видят, дали е жив той “немият му с дявол”. Рисуваше по своите светини - със дни отсъстващ от света - грънчарят.

Потъване

Омаяна от стилния ти чар
на мъж способен да даде и взима...
потъвам в него със финес дотам,
където само с нежност се достига.
Повеждаш ме.
Послушно следвам Теб.
Отиваме натам, където бяхме...
преди да стъпим в тези векове.
Преди да бъдем в този миг на щастие.
Не искай много често да си там.
Отпиваш болка, а дъхът й дави...
Една жена е твоят светъл дом.
Обичам те, Божествен мой.Разбра ли.

В полет...

Със сигурност била е не една.
И неведнъж си вдъхвал нежно рамо.
Със сигурност след нея утринта
била е с белег от неясна рана...
Потъвал си във вечери с привкус
на самота и блудкава утайка...
Следи напряко и следи надлъж,
под облак от Диор...
Но все за малко.
Дарявал си навярно не една
със мъжките си ласки и надежди.
Не искам като тях да съм следа.
Да бъда искам... твоята последна...

Не са зелени...

(малко фантастика или...)

Те ни помагат. Винаги са тук.
Закрилят ни дори от нас самите.
Като дете - прохождащо пръв път -
подават ни и длан да не залитаме...

Прошепват ни велики добрини.
Показват ни и точно как да стъпим...
Извеждат ни от тъмните ъгли,
в моментите, когато сме объркани.

За тях сме в твърде крехкия етап
на прехода - от детството към младост...
Да, сложна възраст. И не е игра.
Игрите трябва да са изиграни...

Преминем ли парливия момент,
постигнем ли желаната константа...
Ще проумеем и ще разберем -
кое е вечно.
И кое - за малко...

Икона

Водата лъкатуши през лехите.
Земята, като скорошна родилка,
поема зажъдняла благодата.
С въздишка я поглъща и попива.

Стопанката, с присмъкната забрадка,
е тук, откакто тихо се разсъмна.
А слънцето се скри съвсем за кратко.
Показа се жарта си да изхвърли.

Изправя се и кърпата привърза -
лицето на икона се открива.
Заслушва се. Усмихва се. И бърза.
Животът под сърцето тупка живо...

То и светът

Понякога е болничко - гори.
Когато му се смеят тихо страда.
Оплесква се до лакти при игри.
Коленцето охлузва като пада.

Понякога, преди да спре сънят,
в пердето се раздвижват великани...
Очичките притиска със ръка -
не знае колко топло е до мама...

Похапва му се сладко след игра.
И иска да си има тротинетка.
Със нея ще потегли из света.
Мечтае да си има птиче в клетка.

Понякога ще спре на вас очи
и ще ви пита: “Имаш ли си къща?
Нали за мене идваш, ми кажи...?”

Понякога светът е в кал до гуша...

Разчупена тишина...

Аз съм топлият дъжд, който плаче в стъклото ти.
И перцето от лято, долетяло в брега.
Хоризонтът, от който се раздипля морето...
И звънтежът от тихо, придошло с вечерта.
Разчети ме, когато набраздявам прозореца.
Прибери ме от пясъка - оцеляло перце.
Хоризонтът с ръка достигни,
където ще чакам -
на онази черта, след която се втурва небе...

Тишината ще стане на хиляди, хиляди късове.
Ще се сипят със звън в тъмносиния здрач.
И след всичките дни, през които се търсехме,
ще съм твоя до капка, Любов.
Ще съм твоя до край.