Моите Песни

My Photo
Name:
Location: Indiana, United States

"Поезията, истинската, висша Поезия, е жив и тайнствен мост между невидимото и видимото, по който преминава духът. Тя е Път към онази реалност и онзи мистичен език, които са източник на вечното и екстаза."

Friday, August 27, 2010

В ударите на пулса

Разливам те навсякъде из мен –
красиво, благодатно и горещо...

С такава радост нося този ден,
във който Бог посочи да се срещнем!
И търся най-звънливите слова,
небесния ни дар с венец да кичат.
Очите ми се пълнят и шептя -
на всеки цвят прошепвам, че обичам.
Прекрачвам смело всичките земи,
ведно със Океана
и замирам
в прегъдката на моето момче,
обсипало ме с нежното си синьо...
Отпускам се в най-скъпите ръце
и тъна във божествена наслада...

Ръката ти поставям да чете
от пулса ми това, което трябва...

Пред жътва

Пред него, хей, златеят се нивята.
И нямат свършек - погледът се губи.
Сълзи на радост... мъжки сълзи капят,
като за първа рожба - първо мъжко чедо.
Попива с потъмнели груби пръсти
пролазилата влага по лицето.
А класовете пълни се полюшват.
Със длан ги гали. После ги загребва.
Поднася към лика си, с дъх ги милва.
Опитва - как сладнеят по небцето.
Прекръства се. Отправя взор умилно,
към Бог: да пази хляба на децата.
В небето птиче тъничко запява.
И щърк тъдява радостно потраква.
Щастлив е, Боже. Друго и не трябва.
Уж, мъж скала, а в блага радост тръпне.

Не спирай в подмолите...

Продължавай напред и да има измама -
и брегът се окаже ронлив...
Друга светла възможност със сигурност има.
Потърси я - щом още си жив.

Продължавай, дори да горчи от обида.
Не обръщай главата назад.
Щом е път - непременно се срещат такива -
уж човек, а с душица на кърт.

Продължавай по пътя. Вдъхни красотата -
цветове сътворени в покой.
Не зацикляй в подмолите. Давай нататък.
А над теб има кой, има кой...

Не позволявай да се случи

Денят се сгърчи, потъмня и - сви.
Тъй както червей след пороя.
И как нататък... как да продължи,
след битката на скъпите си хора?
Не иска да повярва, че са те -
пред погледа й всичко се полюшна.
Във люта схватка двама врагове,
които преди час с любов я сгушваха.
Изстрелват думи, заредени с ток -
над нея се сгъстява страшен облак.
И всичко е потънало във мрак,
а слънцето е някъде зад щорите...
Разпадат се мечти и светове -
като онази къщичка от лего...
Тя има само тях. Къде да спре?
Главицата отказва да се справи.
Захлупва се сломена по очи -
неистов вопъл в нея се взривява.
Задъхва я. Разкъсва я. Крещи.

Една душица детска е на прага...

Saturday, August 21, 2010

Разсъмване по розобер

Над долината нежно утрени.
Небето е със цвят на перуника.
Каручка нейде из съня бразди -
земята се разбужда и повдига.
Ревнив воал от утринна мъгла,
забулил цветовете, се снишава,
обвива всеки корен до пръстта.
На изток хоризонтът побелява.
А после става зрял и зачервен.
Наметнал се с мъгла, сънят си тръгва.
Затишие до онзи миг-предел,
след който всичко плавно се изтръгва -
изящните розетки на цвета
уханието търсещо безмера,
разбудата на сънната земя,
... в един напъпил миг от розобера...

Притежание

Вечерница,
луна,
небе в лила
и птици подредени в остър ъгъл.
Дървета със разрошени чела
и привечер, пристъпваща по губер.
Ухание на цъфнали треви
и паяжинки милващи лицето.
Небе във изумителни бои
и хорова разпявка от тревите.
Душа със необятен таен склад,
препълнен с песни на щурци,
с картини...
от този невъзможно хубав свят.
Това е страшно много да го имаш!

Старата къща

И някак си изглежда избеляло -
градината, смокинята, зида...
Поръсено със пътна прах, забрава...
Един чаршаф провесен на тела.

Домът наполовината завършен.
Дали стопанинът е още жив?
Или от дъжд на вятър идва някой -
през летните и празничните дни?

Една жена провлача бавни стъпки
и сяда подкрепила гръб в зида.
Морето е на няколко минутки,
но много надалече е света...

Мирише на изкърпената мрежа
(преметната от някой, в някой ден),
на самота, линееща надежда,
пресъхнало пране и на бадем.

Thursday, August 19, 2010

Слънца в езерото

Моя нежна любов,
тих и кротък въздъх на морето.
Утрин бриз, пренощувал далеч от брега.
Светъл лъч, разпилян на слънца в езерото...
Обич тиха, дали ще си моя съдба?
Дълго бродих сама
в безсърдечни и глухи пространства...
И се вслушвах за теб,
и се вглеждах за звук, за трептеж.
Нека бъдем сами –
в мекота на карминена злачност.
Моя есен красива.
Живопис - прошептяна на свещ.
И съм тук. И ме имаш –
боса бродница спряла на хълма.
Там, където сърните очертават контурите с бяг.
Не потегляй без мен.
Да сме двама, когато разсъмне...
Моя късна, красива Любов...
не е грях, не е грях...

Височина

Проточиха се хищните глави
и закръжаха бавно лешояди...
Не, че са гладни - сити са дори,
природата им просто е такава.
Познавам търпеливия им ход -
да късат са готови и на живо...
И тях с душа дарил ги Бог,
но мъничка - едва-едва покрива...
Обхождат ме, оглеждат под око.
Очакват ме... не знам какво очакват.
Но знам, че не разбират от добро.
Сама сред тях - кому да се оплаквам?
Сред тази гмеж е трудно да държиш
и да изпълваш редове с перото...
Нима за тях разгръщам своя лист? -
се питах.
И ги зърнах отвисоко...

Ръцете и мъжът...

Той сядаше в най-далечния ъгъл.
Пристигаше винаги точно във шест.
Лицето заключено, леко прегърбен.
За него говореха: “онзи човек”.

Запуснат на външност, без видима възраст,
застилаше масата с две тъжни ръце.
Отвънка животът туптеше забързан -
със сигурност в такт на самотно сърце...

Отпиваше бавно на глътки кафето.
Не чакаше никой. Бе винаги сам.
Оголваше масата, сгънал ръцете...
След него бе тихо. Почти като в храм.

Миг, след който...

Пресичаме пространството Живот,
забили нос в мига да оцелеем.
Редуват се сезон подир сезон -
към Изхода проправяме тунели...
Във тези лабиринти се тълпим
изнервени и зли, и отегчени.
Въпросът е - какво да променим,
за да усетим колко сме големи?...
Залутани във делничния лес
е трудно да постигнем хоризонта,
от който лесно можем да прозрем,
че в ниското е кратък миг,
след който...

Sunday, August 15, 2010

АТОН

Тук земята не знае ситнеж на жена.
В светлина, светлината се ражда.
Натежал е от святост и мисли брега.
Всеки звук е молитва във жажда.
Всеки изгрев разлистен, е вик от любов,
там, където жена не пристъпва.
И зовът на монасите сторил е брод -
Той да слезе сред тях като пътник.
В най-безмълвното място, далеч от света,
даже птичият мах е закрила.

Там, където не броди гласът на жена,
до Сина си пристъпва Мария...

Tuesday, August 10, 2010

ОБИЧАМ ТЕ

Забравям всички грозни гласове –
от писъци на мълнии и бури...
Зловещи сенки, влачещи нозе...
Във зоната на здрача нека бъдат.

Забравям ги. Сега си само ти.
Морето. И божествената Ода...
Вълната се надигна и отми
калта донесъл някой от подмола...

И ето ти с душа ме възжела.
И ето аз с душа до теб доплувах.
За да се слеем заедно в вечността.
Сега, сега се потопи до дъно...
.... в Обичам те.

Monday, August 09, 2010

ЕПИЛОГ

Забил си пипалата си до стон -
в душата ми с отровната си обич.
Изнасяй се - на рикша, на файтон...
Но по-далече, по-далече, моля.
Кръстосахме пътеки като меч -
и птиците пронизани се ронят...
Светът ни се разпадна безнадеждно.
Оказа се измислен и картонен.
Ще премета и ще припаля свещ
над мъртвите отломки от безкрая.
А после ще нахлуе въздух свеж.
Разпръсна се небето ни.
Това е.

Friday, August 06, 2010

За да я има...

Не знам за теб какво е любовта?
Онази точно - земната, човешката.
Ухаеща на цвят и на слънца.
И дишаща в пространствата от нежност.
Със деликатна хубост, но с заряд,
със който и сред огън оцелява.
Не са й нужни тонове за бряг -
от песъчинка може да го прави...
От думичка - но с пулс и със криле.
Докосване - със устни или длани.
И върхове достига без да спре,
когато има клонче - да се хване...
Не я измъчвай - влей й живинка.
От песъчинка само прави чудо.
Във себе си те нося.
А сега е нужна длан,
опора - с пулс на дума...

В малките градчета

Във малките градчета има парк.
И къщички с прозорчета-диоптри.
Едни са с плюс, а други с минус знак,
зависи - степента на любопитство...

И има изоставен магазин,
работил преди няколко декади.
А надписът почти се е изтрил.
При дъжд край него лъкатушат вади.

Във малките градчета има дни,
в които всеки някому се сърди.
А много често има и добри.
И вятърът тогава е разгърден.

А есента напомня тържество.
Там все очакват нещо да се случи.
И суеверно чукат на дърво,
когато са щастливи. И го чувстват.

Жената, която светеше...

Нуждаеше се точно от това -
да им разкаже. И да я изслушат.
Да го излее, както е - така.
А после, след товара - да се сгуши.
Във топлото на нечия сълза.
Във сянката поне, на някой в близост.
Защо да крие - каза за глада.
За кръпките в износената риза.
И как пришива с невъзможен бод
на дните си опърпаните краища.
Придърпва, кърпи целия живот -
Налага се понякога да снажда...
Подхвърлиха й бегло по око.
Почакаха. Позяпаха в почуда.
За колко струва - сметнаха в тегло...
Оттеглиха се без да кажат дума.
А тя им каза, нищо не спести.
И врътнаха към нея гърбовете...
А никой не видя, че точно тя,
гладувалата... в ситите засвети...

Онази жътва

Единствено на книга са такива,
каквито само времето ги помни.
Изящен пасторал в безброй картини
ни води сред разпръснати ръкойки...
Ръцете брали мъката със сърпа
и радостта от зноя на кръстците,
отдавна са преминали в отвъдното.
Нима остана някой, за да питаме?...
Онази жътва, грейнала в платната -
е празник за очите и наслада:
безкрай в златисто, под небе на лято...
А другата е спомен на земята...
Солена от потта пролята в нея,
горчива от жътварски тъжни песни -
тя помни сиромашката трапеза
под крушата, случаен саморасляк.

Такава съм

Харесваш ми - изричам го без свян.
Но не това е... трябва още нещо...
Напомня ми играта - тук и там...
А точно тя завършва нечовешки.
Ловци сте по природа. И така -
това пък предполага вече жертва.
За да пристигнеш при една жена,
не я оглеждай никога през мерник...
Свободна съм, стихийна съм и да -
не ставам за заключени пространства.
Със бурята съм буря, затова
не се помествам никога във рамка.

Жена, сърна, момиче и дете -
душата ми свободна ще се рейне,
все някой ден над степното море...
Такава съм.
А другото е време...

Хармония от багри и звуци

Със тънки длани степните треви,
ми сочат да погледна към небето.
А толкова са млади, че дори
зеленото светлее неукрепнало.

Повдигат се на пръсти и растат -
със часове и даже със минути.
Това, което скоро стигна ръст,
намирам днес, че повече е в пъти.

И вдишвам с радост крехкия шептеж.
Сред рехавата хубост, дъх провирам
Наострил грива дивият овес,
със вятъра във устрем галопира.

Привлечени от стройните треви,
изящни цветове сред тях се сгушват.
Хармония от багри в мен трепти.
Превръща и лъчите в нежни звуци.

Любовта на Гергана

За миг забрави бащината буря
и утрото от думи прокънтяло.
Душата й отново се разтвори
и като птиче пръхна - все нагоре.
Със пъстри пеперуди се надтичва.
Цветеца се навежда да целува.
И пак за него: колко го обича!
А тейко й и грам не я разбира.
“Пред мръкнало те искам да си тука!
Пред хората не искам да ме срамиш.”
Тя още чува думите му люти.
Продума му: Как искаш, тъй ще стане.
До рана я изгаря - тя го иска.
Ненужен е животът й без него.
Ще я очаква надвечер умислен
и час по час пътечката ще гледа.
От болка тръпне с нея всичко живо.
Към слънцето поглежда и се моли:
Ако го срещнеш, Слънчице кажи му,
тежи над мене бащината воля.
А всичко по реда си - ден захожда.
И тежка влага гъсти клепки мрежи.
На порти чака майка й тревожно:
Върви, Гергано, знам какво да кажа...

За Живота!

Носете си новите дрехи, защото... -
се чува оттук, пропълзява оттам.
Страхът се прокрадва и той за секунда.
Животът обаче, го смита със вой.

Посрещаме изгреви, вдъхваме залези.
Обичаме, мразим, живеем в замах.
А новите дрехи ли? Те остаряват.
И всяко съмнение вече е прах...

Носете се. Радвайте всяка минутка.
Не питайте - кой и защо. Докога.
Да вдигнем наздраве с най-жадната глътка -
за него Животът ни - Тук и Сега.