По вечеря

На ниската синия до един
са сбрани на вечеря окъсняла.
Замрял оджакът, леко пуска дим
и кади гредореда по тавана.
Погачата набързо се смали -
разчупените залци дъхат благост.
Хортуват си и собата жужи -
събрани ли са, винаги е празник.
А газеникът леко залиня -
явиха се и сенки по стената.
Захраниха го.
Сънните деца
затупкаха с петички към леглата.
Жените до последната троха
раздигаха. Нагънаха месали.
А къс небе обшито със сърма
надникна в радост - хубост да добави.

Цената

Изшарва се отново със цветя.
С тревички и с гласчета.Със светулки.
Щурците не остават по-назад...
И птици пак в листата се забулват.
Разгръщат се картини - лист по лист...
След люлякови нощи,
липов залез.
Бакърен от узрялост житен клас
и слънчогледи светнали от радост.
Не ни е първи път...
Дано,
дано да бъде още много пъти!
И питам се - дали в един живот,
картините ще можем да откупим?...

Гравюра

Спокойни силуети на гора
се вписват във следзалезната лента.
Окръглени,
пресечени кълба,
на четки,
на загадъчни фрагменти...
Един невероятен хоровод
на фона на следзалезното чудо.
Гравюра в нежно-светлия заход
на слънцето
преди да засънува...

Онази, другата...

Да, красотата ще спаси света,
но не онази - грозно очертана,
на грейнала от лъскане “звезда”,
на подиума “само за избрани”.
Не красота, откупена с пари -
затворена от някого във клетка.
Не за онази - нека уточним.
А другата без маркова отметка.
Неосъзнатата, с божествен ореол.
Която всеки може да докосне -
с ръка, с душа.
Един желан подслон,
под който и света, и ние раснем.

Тя е

Не приемам трохи в любовта,
щом самата изгарям във пламък.
От трохи не остава искра.
Нито пепел. Издъхва - на камък.
Не за мене е тази любов,
заповлякла нозе в изнемога.
Понамигне ми бегло с око,
после търси пролука да бяга.
Не приемам любов “на игра”.
Щом е истинска - не е театър.
Тя е тайна на двама. И зов.
Не е зрелище, нито спектакъл.
Не е люлка със десет места -
древна истина, всички я знаят.
И е царствена.
Искам сама
да царувам във нейния замък.

ОБИЧАМ ТЕ!

Обичам всяка точица по теб.

И бръчица. И петънце. И сянка.

И погледа ти строг. И твоя тен.

Обичам всичко, заедно с дъха ти.

И твоя гняв. И кроткия ти миг.

Долавям и в съня как равно дишаш.

Обичам те до болка и до вик!

Обичам те. Обичам те, обичам!

Със крехките си сили на жена –

отдадена и влюбена до крясък,

ще легна и на кладата до теб...

А птици ще се любят във прахта ни...

То прохождаше

Заглаждаше света под първите си стъпки.
Изправяше неравности, наклони и ъгли...
Денят се залюля, а после се закотви.
Едно дете раздипляше вълни...
Трепти възторг, трепти опиянение -
един живот изправя своя ръст...
Залитащи крачета.
Смешни панталони.
В очите ми сълзица подло се взриви...

Песента на щурците

Не пеят щурците във млади треви,
разбужда ги зряла прегръдка.
Когато ухае на сънна роса.
Когато виното е тръпно...
Когато от черно - синее нощта.
От тихо - е пурпурно-златно.
Тогава разсипват безлъко душа
и мракът я пие на глътки...
Омаян от обич, разнищван от звук,
се къса до сетната струна.
Те любят и пеят със онзи възторг,
от който сърцето заспива...

Гласове

Глухарчета стърчат оплешивели.
Тревите се изтръгват с всеки миг.
А птиците във ниското са спрели.
Днес вятърът - открито е сърдит...

Да, точно днес на всички ще покаже -
какво, защо и колко е таил -
със тонове надежди, болки даже.
Ядосан откровено - не препил.

А аз го вземам на шега и просто,
вглъбена слушам странния концерт -
от птичи гласове, въздишки остри...
Един невероятен “класик” стил.

Истината

Не се отказвай, даже да кърви.
Дори с жестоки пръсти да те давят...
Отскубвай се и дъх си поеми -
Животът даже с болка е награда.
Премазан, стъпкан, тежко наранен –
е верен знак –
отвътре светло раснеш...
И идва миг, минута, час и ден,
когато си до Бога. Най-отдясно.
Раздал ни е живец. Не го скверни
със мисли – в отстъпление да бягаш...
Надграждай.
А за Него си спомни -
в страдалеца, най-светлото залага.

Откриий се отново...

Забравяме в умората кои сме -
изящество със името - жена.
Препускаме задъхано из дните,
Изкачваме се, стигаме нива...
Динамика, която ни поглъща.
Загубваме се в нейния безкрай...
Разсипваме красивото, блестящото,
Създателят, което ни е влял.
Лъчът от светлината става матов...
Не позволявай! Намери се пак.
В онази украсила не платната,
а живия живот... Жена.

Отпивай земносветлие

Додето схванем що е вятъра.
И слънцето защо е точно тука...
Докато сметнем кръговратите,
по дънера-живот, така наслука.
Докато видим как-къде сме истински –
в съня-магия или във пробуда?
Какво сме – сянка или плът измислена?
Защо щом влезнем... рамката се губи...
*
Не питай, а отпивай земносветлие.
Мушици дребни сме във необята.
Крилцата ни докрай са неукрепнали...
За Тук – това е.
Другото – Оттатък...

Само толкова

Какво му трябва на човек:
в очите слънце да надникне.
Гласче на птиче. И цветец.
Дарена, ей така, усмивка.
Ако умее да сбере
в сърцето цялата награда,
тогава сам ще разбере,
какво богатство му се пада.
Скъпернически събери,
с това, което имаш - лично...
Отколе тъй светът върви –
имАне – Имане привлича.
Един цветец.
И слънчев лъч.
И порив да дариш усмивка.
Душа готова все за път...
Това е само.
И е всичко.

Хазяйката пред триножника

На Фани


Рисуваше морето пред разсъмване
Преди кафето да налее чашите.
Над листа със триножника е другата -
различна от хазяйката с чаршафите.

Прочиташе в очите им безмълвие:
долавяш го, но сигурно през скуката?
Как да им каже, че го чува в тъмното.
Че и е нужно, колкото и въздуха.

А привечер - терасите утихват.
Забързани към барове са крачките.
Загледана във себе си и листа -
рисува до притвора на клепачите...

Нова луна

Прилегнала, безпомощна и нежна -
драскулка бледа, резенче лимон.
Със всеки миг небето ти отрежда
да пълниш бавно нощите с неон.
Да се топиш от слънцето при среща,
в прибързано-измислена любов,
забравила, че място ти подрежда
във своите покои - тъмна нощ...
Не се надявай, няма слънцечудо,
за бледите, родени за тъга...
Изпълвай ни.
Изпълвай се.
Бленувай.
В това е твойта крехка красота.