Благослова на Природата...

Усещам те дори и по зеницата.
Рисувам те.
Понякога - ти мен...
И съм щастлива в твоята обител,
където само двете се четем.
Долавяш всичко в крехката ми същност.
Аз, дребната нищожната пред теб -
глава навеждам, за да ме поръсиш...
Един неописуем Водосвет.

А, за това...

Не иде реч за бучицата сирене,
за ситното поскъпване на хляба,
за дразнещото перчене на вилите...
Не става реч, че полугладен лягаш.

Не за това, че къташ и ухажваш,
ушити дрехи преди три декади,
а новите богати се докарват
в сандали и костюми на Армани.

Не става дума за това, а друго...
Различно от тъфри и клоунади.
Душата постепенно става груба -
напуканото се обръща в рани...

Отново...

И закрих с длан очи, да не гледам брега -
как се срива с подвижните пясъци...
Стават дъно под мътен порой,
а след тях,
Любовта ми повтори съдбата им.

И затворих очи, пред небето ранено -
моят вик го провеси разкъсано.
С онзи стон, който нямо, от упор се цели.
Вместо облаци - плуваха късове...

Олюлях се от празното ехо във мен.
Дехидрирано люшна земята ми...
А усетих, че днес, точно днес е неделя.
После чух,
как напъпват цветята...

Теб чакам...

Не мога с никоя да те деля.
Със всяка крива стъпка ме раняваш...
Не е неволно. И боли до смърт.
А след това живецът се смалява...
Излята красота е, скъпи мой -
не се налага никаква редакция.
Не се нуждае и от режисьор.
Завършена и съвършена - Остров Щастие.
Не мога, и не искам да деля...
Обичам те до болка!
И те чакам.
Родена съм на юли в утринта.
И твойто име първо съм изплакала...

Остани до мен

Навсякъде се вглеждах да те видя -
във всяка стъпка на новодошъл.
Във стиховете ровех да открия
позната дума от жадуван стил...
Привиждах на екрана твойте букви.
Заблуда бе - поредният мираж...
Затварях се сломена и помръкнала.
Сега те моля - остани до мрак...
И аз го знам, и двамата го знаем -
животът ни един без друг е фалш.
И нека срещнем прелестния залез,
преплели дъх и плът в божествен валс...

Мъжът на есента ми...

Не искам много.
Стига ми това,
че някъде ме мислиш. Че те има.
В едно небе да пием светлина...
И в няма жажда пясъци да минем...
И не любовник, който ще пълзи
по тялото ми в звуци неразбрани.
А онзи, със когото се лети...
Божественият мъж на есента ми.

Оловните човеци в живота ми

Отдалечават се лица и гласове...
Пресилени усмивки. Неми жестове.
Откъсват се -
пришитите сестри...
Измислените майки,
братя вместени.
“Приятели”.
Ласкатели от раз -
проточват зад гърба си слузна диря.
Оставам в тишина. Оставам - аз.
Сама дойдох - сама ще си отида.
Не влизайте повторно в моя свят!
Обичната си майка не забравям.
А брат ми - от кръвта е разпознат,
единствен е и други братя нямам.
Отивай си, любов - безплътен дим,
И всички до един - печални фрески.

Реалният над мене е Един.
Оловните човеци... са гротескни.

Врабче в шепата

По стих на Мария - Pastirka

Не говорете за духовен крах.
И за ръжда в душата и по вените...
Храната е достатъчна за глад.
А, поста се протяга и в неделите.
Не говорете.
Въпреки това,
че сълзите в пороя леденеят...
от грозното студено на света.
И от това, че болката безмер е.
Не казвайте, защото ще е грях,
че бедността душите умъртвява...
Една жена мълви от своя праг:
“Обичам ви! Кълна ви се във хляба!”

Любовта на слънцето

А стомната с напитата вода
закъта тайно - някъде из къщи.
Пред майка си съши една лъжа:
изпуснах я, препънах се... и свърши.

От заранта й иде да лети.
Работи. И е спорно. Даже пее.
От стомната отпива хладина.
И още нещо... да рече не смее...

Очаква, как очаква мрачина.
До чучура със него да се види.
А слънцето - инат. Стои така.
И все високо. Все не ще да слиза.

Натъкмената китка пак пъстрей,
закичена на пазвата игриво.
И гледай чудо - месечина грее,
а слънцето... водата й напива...

Залезно чудо

Отпуска се във люлка от зефир.
Полюшва се, премрежило зеници.
Платът под него е кобалтов-син,
Във гълъбово - сдиплени ресните.

А после се разсипва из леса.
Преди да си замине, става чудо -
на късчета, на точки на петна,
из клоните се лее до полуда.

Замирам от вълшебство и възторг.
Към жаркия цъфтеж ръка протягам.
В дланта ми пада късче слънчев плод...
Прашинка слънце, в мен ще е докрая.

Моряшката блуза на небето

Небето днес е със моряшка блуза.
Измито, свежичко - готово за игра.
Перчемчето прилежно е зализало.
Е-хей, подсвирва с птичите ята.

Обръщам поглед да го поразгледам.
С такава ризка май не е било?
А може би, не първи път е с нея?
Но пременено, точно днеска мен видя...

С пръстчета броя...

Знам колко ти е трудно... Не мисли.
И как ме криеш в тайници от всички...
Макар и нямо, чувам, че крещиш -
обичам те. Повярвай, теб обичам...
Боли ме, че пристъпваш все по жар.
И ме опазваш. И със теб сме цели...
Но ти си мъж, аз - крехкост и жена.
Деня очаквам, в който ще си с мене.
И стиховете ще са пак до нас.
Отвън ще лъха на цъфтеж и зрялост.
Надявам се и с пръстчета броя,
минутите до нашето начало.

Спи спокойно

Поуморихме се един от друг.
Дали се случи?
Или - нищо... с многоточие...
Оградата ти стана зид суров.
Недей трепери - няма да прескоча.

Не се хаби да дебнеш ден и нощ -
не се краде любов, а се дарява.
А, аз съм горд човек.
Жена със нрав.
Раздавам там – където ми отдават...

Съхрани го

На сина ми
Мое скъпо момченце, нещо в теб не порасна.
Нещо в теб си остана по детински добро.
Съхрани го грижливо. Точно него опазвай.
То е толкова крехко - като тънко стъкло.

Направи му заслон от внезапните бури.
Вкорени го дълбоко и отглеждай с любов.
Мое скъпо момченце, знам, че мъж си, не споря,
но опазвай детето до Мъдреца - Живот.

Първа разбуда...

Предали са се гордите треви. Изтекъл е животът от стъблата. Тук-там копитца от сърни, са шарили уплашено земята. Дърветата сивеят от тъга. По някой сух перчем във тях се гуши, от ланшна радост - сбръчкани листа. Хем тихо е, хем можеш да се вслушаш. Да доловиш от дълбините стон. Кълни, приижда светлата разбуда. Повгледай се, сред гнилите листа - В зелена крехкост, пак животът тръгва.

Не спирай да търсиш

Огледай се и виж, че е до теб -
потупват ни и ни съветват мъдро.
Накуп ти е - и радост и късмет.
Не го ли виждаш, накъде си тръгнал?

Разбира се, че не е точно там.
Заслушай се отвътре - там се чува.
Заложено е всичко в теб, до грам.
Да търсиш...
тъкмо затова си струва.

Великден иде

Във всеки дом зашушва суетня.
Прозорчетата светнало се вглеждат
с презимило мушкато в бледина
и с момина разцъфнала надежда.

Над раклите премените мълчат
в очакване да трепкат по снагите.
Преметени, дворовете блестят
а щърка трака вече под стрехите.

Потеглил е животът пак на път...
Изпратена от тебе, Боже, радост
небето стига и се връща пак.
Великден иде във кръжец от благост.

Пролетни звуци

Как цяла зима станът не запря?
Изреждаше под момините длани -
градинката, ливадите с цветя...
Рисуваше, рисуваше Гергана.
А мокрото отвън закафеня,
но в нея нещо светло избуява.
В гърдите й, във влажната земя
невидимо звънче - гласец протяга.
Поглежда с милост празните гнезда,
на пилетата дребни и на щърка.
Градинката я моли за душа -
под нейната ръчица да разцъфне.
Небето мътно, рони ситен прах.
По клоните оголени нанизва
прозрачни огърлици светлина...

В далекото изтънко гайда писва...

Влюбена жена

Отпускат се чертите на лицето й.
Очите я издават - те искрят.
Походката, усмивката, ръцете -
палуват във контур от мекота.
Щастлива и съвсем, съвсем различна -
богиня,
самодива
и сърна...
Магията на малко синьо птиче.
Букетче радост - влюбена жена.

И защото...

И защото децата растат.
И защото животът е труден.
И защото - какво ще рекат...
Няма мърдане,
с примка си вързана.
Сякаш караш живота на екс.
Нямаш усет дори за сезоните.
С огледалото - среща веднъж.
Суета ли - това пък какво е?
Не забравяш, изрекли сте - да.
Още повече - той го е казал.
Търпеливо привеждаш глава.
И какво, че покълва досадата?
И че n-тата нощ е без страст.
Че животът - и той побелява.
Не търси на въпроса - въпрос.
Поеми се в ръцете.
Това е.

На студения бряг...

Не се учудвам. Все ми е едно,
че пясъкът под мене студенее.
И чайките ме мяркат под око.
Че съм на плажа свита дълго време.
Обхванала по детски колене,
се гледаме с морето безразлично.
Аз нямам сълзи. Но пък то реве.
На всеки три секунди в мен наднича.
Какво ли търси? Няма даже грам.
Каквото беше - с кораба замина...
Голямо Ти, голямо Той - все там.

Вълна изхвърли смачкана кутия...

Стопява се...

А храмът ми, където те шептях
под стволовете горди -
е утихнал.
Над езерото, хълма, над брега,
онези звуци спряха да се сипват...
Светулков рой отново ще пламти,
но в неговите огнени зеници,
през юли
няма, няма да си ти.
Не ще си в радостта на мойте птици.
Небесният кармин и блед седеф
във хаос,
но без нас, ще се подрежда.

Една любов
повлече тъмен креп...
Стопява се, линее и изчезва...