В една душа...

Бъди до мен. Не се завръщай там.
Дори и с мисъл.
Моля те, не тръгвай.
Един живот е. Него ще ти дам.
Една душа да бъдем до разсъмване...
Покоя на ирландските поля -
във него ме пренася твоя шепот.
Покривам те с най-синята зора.
Застилам ти кенар от горски трепет.
Не се обръщай...
Остани до мен.
Красиво е назад... но прецъфтяло...
Разсъмва се, Любов. Пред нас е ден.
Заченатата пролет е за двама...

Уловен миг

Едно момиче в смръщения град
постави сивотата на колене.
А делничният ден, незнайно как
се бе добрал нацупен и до мене...
Тогава я видях –
изви глава
в загадъчна усмивка сред тълпата.
Щастливо птиче,
феичка добра
и късокоса Мона Лиза в лято.

В паузите на пулса...

Брадясал е животът ни. Клошар.

Забравил е какво е чиста риза.

Бездомен. Ням. И без огнище с жар,

до църквата стои, но рядко влиза.

Личи си отдалече – потъмнял.

Приел на ориста си цветовете.

Не е безцветен, но не е и бял.

Привел е поглед. Гледа към нозете.

И странно как поляните с цветя

нахлуват във съня му до боклука?

Защо се вглежда още за дъга,

когато дъжд се стича...

и го къпе?...

За малко сме...

Живот ще вливаш в нежната тревица,
За мравката ще бъдеш тих подслон.
Задъхано щурче над теб ще срича.
Оттам дойде и там е твоят дом

Под слънчогледи ще си пръст горчива.
На житен клас ще храниш ситен плод.
Дъждовни стъпки ще те смесват с глина.
Оттам дойде и там е твоят дом.

Не вдигай ръст по-горе от тревата
По-гласовит от мравка не бъди.
За малко сме по пътя...
към земята...
Дома си не надраствай и скверни.

Куплет в небето...

Просторът се огласяше от говор...
Разказваха. Подвикваха във хор.
Към залеза на зимния следобед,
летяха диви патици с възторг.

Усетих самотата как се пръсва...
на късове пронизващо стъкло...
Разпъната до кръв... висях на кръста...
А вместо мен тя пишеше писмо.

Потапяше парчетата в кръвта ми.
И диплеше в небето ред по ред.
Пренасяше отгоре песента ми...

На фон във синьо... прокърви куплет...