Върни се..

Ти си там...
Но и с мен си, моя светла Любов.
Да вървим.
Знам, че не е измама...
Ето тук,
точно тук ми поднесе букет,
от звездици и степна тинтява.
Тази стръмна пътечка след стадо сърни
ни отведе завчас до реката.
Ти забърза, аз виках ти: Чакай, поспри...
В ням възторг прекосихме гората.

Не, не питай с кого съм в най-дивния кът.
Самотата със шепи ме плиска...
А високите стволове тънат във скръб,
от вика ми за тебе:
Върни се...

Есенни зрънца

Дърветата разголват свойте тайни -
какво са крили в летните затишия.
Кой ги е радвал, кой им е досаждал ...
Съблякоха се и дълбоко вдишаха.
Безпомощно гнездата се провесиха -
безредни точки в ситото от клони.
Умората провлече стъпки есенно.
През мрежата, ухание се рони.

Тлака

Дойди , Гергано - Неда й гълчи.
По надвечер дойди. Ще бъде Нуша.
Преди да каже “да” и тя се скри.
Смехът остана Недин да се люшка.
Ще дойда, ами. После сте у мен.
На тебе дума няма да прегазя.
Окрилена от радостната вест,
снове Гергана в двори и се стяга.
Гласа му сеща и през пет била...
По говора, по дъх го разпознава...
Кори се, че не пита за това -
ще бъде ли на тлаката и Стамен?
Заръките привърши и отби.
Умора не познала, припка бърза.
До портичката Недина стои...

Две силни длани по снага й плъзват...

Класика в охра

Със класика учуди ни нощта -
гоблен във топли багри. И завършен.
И как уцели точно, как успя,
до бода бод, на тъмно да промушва?

Подбирала боите си по нюх.
Бродирала на сляпо, но изящно.
Събуждаме се - всеки лист е жълт.
Дърветата светлеят - до искрящо.

Естествено, че има празноти
Не е видяла всичко да обшие.
Класическо е тъкмо затова.
На тъмно да твориш е тъй красиво!

В едно сърце...

Ела до мене. Тихо приближи.
Докосвай ме с очи... безкрайно нежен…
Мига рисувай бавно... до зори....
А аз ще вдишвам погледа ти сведен.

С дихание прониквай в моя дъх.
Със топъл допир бавно ме разплискай.
Ще се прелеем плавно и до смърт...
Сърцата ще трептят в едно-единствено.

От раменете плаща сам смъкни.
В стихията хвърли го, на кръвта ни.
Сега сме...само аз и само ти...
От плът безплътни чезнем онемели.

И времето е спряло. Тук, до нас.
Викът ни на наслада го погуби.
Над огъня ни няма никой власт.
В съня безсънни нека се събудим...

Над каньона...

И нека да е грях, любими. Нека.

Когато е любов – не се брои.

Залутана из дебри без пътеки,

се връщам там, където те открих.

Където срещнах изгрева с лика ти.

А пулсът ми повторно го изписа.

Спомни си за каньона...

Там ще чакам.

И нека да потънем в грях, мой нежен рицар...

Сърдито отлитане...

Върви по пътя си. Върви, човече.
Не се обръщай. Няма ме след теб.
Наричах те Любов, Живот и Вечност,
а то било... повей от суха степ...

Върви със здраве. Отмини нататък.
Погрешно те обърквах три лета.
Не търся ни искрица, нито пепел.
И Фениксът сърдито отлетя...

Белязах те погрешно с низ от думи.
Било, каквото там - вземи си дъх.
Не падам по тангата ‘Дами канят’.
Ако е писано, ще ме покани мъж.

По гроздобер

А шепите се пълнят с благодат.
Същинско тайнство. Всеки грозд -творение .
Поемаш броеници светлина.
По дланите - сладни.
Трепти безвремие .
Изпълнен е със слънце всеки плод.
Лозницата дарявала кръвта си
По тънки вени вливала живот.
Доволство за душа, за поглед – радост.
Изпърха ято,
пило сладостта на
сочните зрънца от слънцечудо.
Долита ново.
Тръпне утринта –
от песни и от радост до полуда.

Отвори окото

Прихлупва ни сърдитото небе.
Вървим, привели поглед към земята.
И времето броим. Кръжим с нозе.
Душата ни на дъното забита.

А колко малко трябва. Миг един.
Да я повдигнем, за да се огледа.
Разтърсвай я от сън. Не я щади.
Окото да отвори... Да прогледа.

И да узнаеш, че на капка дъх –
на толкова далеко сме от горе...
Че всичко е един безкраен кръг.
Че тон си от Вселенската симфония.

Миг щастие

Задъхвам се сред пищна красота
пред тайнството на виртуоз-художник.
Небето – най-ефирното платно
притегля с върхове обвити в нежност.
И снегове обляни от слънца
И позлатени, приказни овали.

Под тях, ятата ръсят със крилца
ръмеж от светъл благослов и радост .

Докосвам с трепет цветната творба -
на Рая земен – плодобер и жътва.

Прашинка съм помежду две платна.
Притихнала от щастие потръпвам.

За болката от предателството...

Предателството – изстрел, както спим.

Сравнимо е и с удар... при молитва.

Уцелване на ангел-херувим,

в съюз със сатанинската агитка.

И тъй като...Защото... Най-боли.

Кърви душата – нека бъдем точни.

Лекува ли се, щом те сполети?

Определено - да.

Със прошка.

За циганското лято и...

Ширта отново пее своя химн.
Листата във изящен танц се впускат.
Дървета като сламени купни,
покоя-мир в картината довършват.
Бордюр от албиносова трева
разстила светла ивица покрая.
Измамен час на лято в есента...
пилее птици в синята омая.

Да, струва си и само миг живот.
Илюзия - но дишаща и жива...
Пред скучните кервани в равен ход,
превърнали и времето в пустиня.

Мъжът, който...

Той навлезе във моето лично пространство.
Ей така, се изправи във целия ръст.
Не губи мойто време и свойто напразно -
му изрекох.
Потръпнах - полъхна ме страст...
Позабравих, а сетне - понечих... нататък.
Той вървеше до мен. Беше нежен и мил.
И съм в тази посока, и животът е кратък -
чух да казва.
Усетих, че е сила и стил.
И понеже съм силна жена по характер,
недолюбвам прикрития, пози и в гръб.
Във очите го гледах и изрекох накратко:
Победи ме. Изглежда - със теб имам път.
Позачаках ответ и смирено притихнах.
Ще опитам да кажа с думи две и на кръст:
Той се скри, пак дойде. Пируети завихри.
И ми шепне горещо:
приеми ме такъв...

Есенна сладост

Олекна. Как олекна изведнъж. И всичко до прозирност изсветлява. Във въздуха ухае на сладкиш, на влага, на земя, упой и зрялост. Високите тревици - свещ до свещ, към залеза фитилчета протягат. Със дъх на мед пастелният цъфтеж във тишината благо пропълзява.