Моите Песни

My Photo
Name:
Location: Indiana, United States

"Поезията, истинската, висша Поезия, е жив и тайнствен мост между невидимото и видимото, по който преминава духът. Тя е Път към онази реалност и онзи мистичен език, които са източник на вечното и екстаза."

Tuesday, September 29, 2009

Мълчанието на птиците

И кой изписа нотички по жиците?
Една до друга – плътно и изящно.
Защо мълчат нанизани в редици?
Предпътното мълчание е страшно.
Така боли, когато някой тръгва.
За сбогом ще размахате крилцата.
Денят е тъжен.
Нещо се изтръгва...
По ноти си подсвирва само вятърът.

Saturday, September 26, 2009

Богатство

Какво, че нямаш острови в наследство?
Нима е нужна нотариална сверка,
че на Творецът всичките вълшебства -
са твоето богатство - без заверка.

Погледай само слънцето през клоните,
разсипано на лъчове и снопи...
Поляните и танцът на сезоните...
Изящните ята над теб във групи...

По дяволите жалките хартийки -
че някой си разпъва сто огради.
Това, което с обич сътворил Е,
без подпис и печат -
на теб се пада.

Път към Рая

Децата на децата ти растат.
А ти очакваш. Ти не си си взела.
Дарила си с живота си живот.
Но не това е всичко.
Чакаш Него.
След теб е път, но и пред теб е път.
Душата ти за красота е зряла.
Превърнала си жаждата във сок.
Да го отпие - чакаш онемяла...
И не е грях.
Разтворила си длан -
с искрица да я ръсне звездопада...
И няма да е проза, ни роман.
Ако го срещнеш, ще е път към рая.

Коланче за Гергана

Среброто потъмняло и изписано.
И още по- й ляга на сърцето
Видя я тази хубост сред чеиза.
А на снагата как ще й прилепва!

Лети и шета - вътре и на двора.
Подпява си, а все за него мисли.
Коланче за душа и за пред хора,
но как да каже? Как да го поиска?

На утрото в ръцете пак го взима.
Два въглена горят под гъсти клепки..
Премята плитки - кестенява свила.
За теб е, чедо - баба й прошепва.

Friday, September 25, 2009

... с Любов

Подари им по цвете, Поете.
Подари им от твойте цветя.
Ако трябва – разплитай букети.
Ако трябва – стигни до върха...
Те очакват и плахо пристъпват.
И протягат невидимо длан.
Поръси светлинка във букета.
Подари им и онзи гердан –
малка мидичка, морска звездичка,
раковинка и стиска трева...
Надипли ги щом грейне Зорница.
На морето ръсни и гласа.
Знаеш как. Ти, умееш, Поете.
И по думичка дай за надслов.
С нежно стръкче от алено цвете
за една добави –
с послеслов...
17Ноември2007

Wednesday, September 23, 2009

ILoveYou

Ела до мен

Така постой и нека да те гледам.
И двамата сме капнали от път...
Не себе си щадя.
Ела до мене.
Отпий живот от жаркия ми дъх.
Не казвай нищо. Вече го усетих...
Застлах леглото с тънкото платно.
Ела, любими, виж, от нежност светя.
Ще те докосвам с капки светлина...
Под пръстите ми шепот ще се листи.
А устните ми ще те преродят...
без допир...
Ти ще ме измисляш,
каквато съм сега до теб, Любов.

Sunday, September 20, 2009

Завръщането на дивите патици

Завръщат се във същите редици.
Пътувахте ли или беше сън?
В небето пак е римската петица
Един през друг надвикват се над мен.

Не спирайте. Жадувам да ви слушам.
А аз със бързина на стенограф
ще си записвам радостните звуци.
До вашия протяжен вик: на добър час...

Такива сме...

Понякога сме гневните Балканци.
Понякога преливаме от милост.
Завиждаме си. “Режем си квитанции”.
А в друг момент сме обич и закрила.
Понякога се целим с тежки думи.
След жежката атака сме унили.
Разкайваме се. Жарко е в главата.
Изричаме във себе си: Прости ми.
Понякога кипим до невъзможност.
След само миг се каем в блага кротост.

Единствени сме и в това, че можем...
с приятеля на гръб, да минем пропаст...

Wednesday, September 16, 2009

Писмо до моята приятелка

/... това, което не ти казах/

“Нима все още го обичаш?
Забрави ли какво ти причини?...
Дали си заслужава? Помисли си.”
Не ти отвърнах.Или бе-почти.
От месеци не бяхме си звъняли.
Събирали сме толкова неща -
за казване, за питане. Едва ли
ще ровим с голи пръсти из жарта...
До мен си близко – и добре го знаеш.
До теб съм – не от вчера и сега.

От месеци не бяхме си звъняли.
А исках да ти кажа и това:
Че е за мене повече от всичко.
И моля те – вземи дълбоко дъх:
след викове, обиди и плесници...
обичам го. Обичам го до смърт!

Saturday, September 12, 2009

Залез над прерията

С оттенък на бакър и зряло жито
е ширнатата прерия при залез.
На фона на разжарения запад
е драснала цъфтежа си в кафяво.
Ни звук. Ни полъх.
Нямото мълчание,
се вслушва във щурците и притихва.
През рехаво и меко отстояние,
Ваятелят нанася сетни щрихи.

Танцът на огъня

А точно тази вечер бе беззвездна,
за да изпъкне странният спектакъл.
И сякаш боговете бяха слезли,
изправени на пътя за нататък...
Не огън на брега, а светло тайнство.
На фона му изписваха се знаци.
Смаляваше се в нямото пространство,
след само миг взривяваше и мрака.
И пак притихва.
Крие се.
Прикляка.
Брегът е озарен от светло чудо.
Величествен, неповторим спектакъл.
Един божествен танц,
извайващ думи...

Енергия...

Оттам извира живата вода.
Дори отдавна вече да го няма.
Достатъчно е, че е в теб сега,
домът във който си изричал “мамо”.
Когато страшно много ти тежи,
когато тиха болка в тебе дреме,
във родния си дом се завърни.
С душа тръгни,
за да си там навреме...
Недей да чукаш, просто тихо влез.
Спомни си и придърпай даже стола,
на който си седял. Макар протрит,
е твойто място. Прекоси и двора.
Едничка мисъл само си върни.
Например: Ще решавам днес задачи...
Любимата си книжка разлисти...
Излез и виж,
че по-щастливо крачиш...

Болка

В памет на големия български поет РАДКО
РАДКОВ, който на 1 септември т.г.напусна
нашия свят...


*
Над Търново се стелна глас на сова.
В мълчание провисна и се свлече.
Една душа опипа небосклона...
А Янтра помътняла се провлече.
Осиротя разтворена тетрадка...
Един сонет остана недописан...
Следобедът се сгърчи... От стената
на Царевец
политна малко птиче...

Friday, September 11, 2009

Не са на думи и не са ескиз

Те съществуват.
Някой ни подсказва.
От плът,
навярно, някъде сред нас.
Над езерото клоните се свеждат.
В един полуизсъхнал разпознах:
глава с рога, опашката извита
и хищен бяг - нагоре и напред.
Не беше даже никак дяволито,
самият дявол бе изобразен.
Разтърсваше ме факта, че ги има.
Не са на думи. И не са ескиз.
Заглеждайте се. Те вървят по друмите,
където ангелите ни докосват с бриз.

И петак не струва...

Не ми пробутвай куха философия,
че да обичаш без да си любима,
е висша радост.
Страшно е - напротив.
Животе мой, не ме черпи с измама.
Да събереш най-нежното в душата си,
за да получиш капчица амброзия -
за някого
да минеш през препятствия.
Да му прошепнеш: Ето, скъпи, твоя е...
А този образ, с който вече дишаш,
да те погледне и ( прости ) да плюе...

Животе, не изричай, че възвишено
е туй, което и петак не струва.

Без право на отсрочка

Отивайте си. Бързо. На мига -
от дните ми.
Без право на отсрочка.
Поръсих радост, а познах тъга.
Сама ще продължа.
И слагам точка.
Във златоткан копнеж ви залюлях.
Повтаряхте ми: Ти, си животворие.
Потеглихте за живата вода.
Дарихте ми я - смесена с отрова...
Потръпвам от обида и от студ.
Вървете си с фалшивите заглавия!
Във името на волния си дух,
аз, крехката жена,
презрях гнета ви.

Thursday, September 10, 2009

Тъжна истина...

Завръщах се от някъде по тъмно.

Пред фаровете гаснеха светулки.

Не исках да ги мачкам хладнокръвно -

кракът ми на спирачката потъна.

Подкарах бавно.

Умножих процента

с голяма част от тях да се разминем...


Мига пренесох

и сравних с момента,

във който ти със радост ме изтриваш...

Labels:

Sunday, September 06, 2009

Не е същото...

В края на август


Замислена е някак си гората.
От птичата гълчава оголя.
Опразнени прозирнаха гнездата.
А нещо и във утрото изтля.
Търкулват се сълзици на пробуда,
но бисерно по прежно не блестят.
В тревицата посърнала се губят.
Ни жажда. Ни насита.
Тишина.
Денят рисува -
слънце и надежда.
Разперва листи тихата гора.
По тъмнина, от паяжинна прежда
заплита и разплита шлейф нощта.

Thursday, September 03, 2009

ИЗРЕЧИ МЕ...

В дълбоката въздишка на морето

дочух гласа ти.

Знам – това си Ти.

Ще съживиш ли дребничката птица,

преди вълната да я заличи?

Преди последно в гаснещи зеници

да побере прииждащата паст?...

Ще я спасиш ли? Миг е и изтича.

Една нищожна точка на брега.

Все още топла. В крехките й вени

животът се прокрадва и кръжи.

Спасително повярвала в спасение -

в юмруче нежност светлинка трепти.

Гласът ти доловила в дълбините –

живителен, разчетен с обич код...

Вземи я в топли длани и не питай.

Една трептяща топчица любов.

Wednesday, September 02, 2009

Усещам те...

Вълна от обич топло ме залива.
Помита всеки възел от тъга.
Неканена, неискана, горчива -
протягаше се лепкаво в кръвта.
Усещам те.
Усещам те до болка.
Не мога да те сбъркам вече с друг.
Красиво, чисто, мамещо и жарко –
прелял от светлина и нежност мъж.
И нощите ми тихо ще се бистрят.
Навеите от страхове и гнет
ще се стопят.
А, аз като след треска
във теб ще чезна - сгушено дете.
Благословен си, скъпи мой.
От Бог си.
Със любовта си ще те възродя.
И песните – тържествени кантати ,
камбанено ще възвестят мига...

Tuesday, September 01, 2009

КАТО ЕКОТ

Стихотворението, преди време посветих на големия Поет на България
РАДКО РАДКОВ, който от часове вече не е между живите.
Поклон пред Величието на таланта и паметта му!


Той не иска и късче от вашия свят.
Даже своя ви дава.Вървете.
Не очаква поклони за светлия жест.
И не търси подслон под небето.
Скита тъжно-замислен.
В далекото взрян.
В него сбира онези отломки...
Светове с тях извайва в самотния свят.
От руини, огнища и сенки...
И когато в Троица задвижиш ръка -
Бог - Отец, Син и Дух... Като екот...
От гласа му на колос... ще потегли стрела:
Да пребъде духът на човека!