Силуети

А колко нежни чувства пропилях.

Без време се изрони цвят от пролет...

Улучиха синигерче в мига,

когато бе понесло сламка в клоните...

Свещта в онази стая догоря,

а хлябът –

потъмнява и се спича...

Превръща се във точка на брега

самотен,

силуетът на момиче...

Майка

Теб изрича напред в свойта светла и тиха молитва.
Пред Олтара свещица първо пали за теб.
Щом те чуе да пееш, цяла грее в щастлива усмивка.
Теб боли - тя е скършен, потъмнял слънчоглед.
Ти си нейното птиче. И разперва крилете тревожно,
всяка сянка оглежда, щом зловещо снове.
Тя ще бди до последно, ще те брани троха неподложила.
Само в нейния сън си отново дете.
Обичта й е бяла и лъчиста магия над мрака.
Всички нейни съвети са със звън и карат.
Светлинката на пътя. Тя до сетния дъх ще те чака.
И се взира до сълзи.
И е вярна до смърт.

Багряна и Габе

In memory

Помежду тях прескачали искри.
Гневът им бил
една красива мълния.
На две богини и на две жени -
на две небета с музика изпълнени.


Два чисти водопада от слова.
Два светли бряга.
Две планети нежност.
Не са деляли нищо.
А нима,
два върха извисени
се привеждат?

Хармония

Шарена черга небето опъна -
розово, сиво и с бяла среда.
Кой изтъка я и кой я разгъна?
Стъпвам по нея с очи и душа.

В светлите ивици меко се сгушвам.
После поемам зеления път.
Викат щурци от тревите: Послушай.
Днес ще разказваме своя живот.

Сита от багри и звуци откривам -
срещнати сламчици в кръстния знак...
Те ме подсещат... безмълвна замирам:
Боже, сполай ти! Насищай ме пак!

Гергана

Привършила е жътвата.
Снагата -
преляла от знойта на житен клас.
Тя тръпне щом помисли за ръката,
разлюшкала й менците с вода.
А и гледците тъмни как я парят!
Ей, дипли китка, а с душа е там.
Невен държи, а сякаш я изгаря.
Да би дошъл да я открадне сам?
Топи се като свещ, щом него спомни.
Изгора й е, не е байко той.
Затичва се със двете празни стомни.
Гергано, до тъмница хич не стой.
Ще бързам, мале. Не мисли ме никак.
Тя припва с китка втъкната в сукман.
Гори я жажда да крещи: обичам...
Прошепна го пред верния си стан.

На лятото най-щурия купон

Празнувайте, празнувайте сега.
Вратите са отворени за всеки.
На пищен прием.
Както си – така.
Не се изисква фрак. Със спортни дрехи.
Ако решиш и длани разпери.
Ако решиш – танцувай. Твоя воля.
От танц задъхан? Моля, поседни.
Направо във сърцето на купона.
На лятото- най-щурия купон.
Или пък парти.
Или - както искаш.
Килимът е зелен. Таванът - син.
Пространствата с цветя – добре намислени.
Лилавите са с блед, до сит нюанс.
А жълтите – отмора и мечтание.
В красив безред прониква тук и там,
между листата – слънчево сияние.

Жадни за нежност ръце...

Всичко е музика...

Неспирният трептеж на листата
тайнственият шепот в тревите
топлата въздишка на земята
накъсаното жужене на щурците
плавният полет на птиците
величественият небесен прилив
тихото стенание на дъжда
разсъмването над планината...
плахото докосване на душите ни
с теб...

Някъде жадни за нежност ръце
отронват под клавишите
копнеж ...

Разсъмване...

---

Долявам пулса и на твоя ден -
кафе набързо,

бегъл поглед в утрото.
Заспали улици обгръщаш с рамене.
Над хълм панелен слънцето се люшва.
Вкус на тръпчиво и неясен миг
накъсват утринта тахикардично.
В дълбокото го преоткриваш с вик.
Фрагмент от сън... от цветен сън -
се стича...
Докосваш ме. Усещаш, че съм с теб.
Потегляме. Встрани от нас е хълма.
Сънят е ясен.
И нощта е в гръб...
През Океана знам... пред нас разсъмва.

Дом за душата

Ако не си направил къща за душата,
палат за телесата е подслон -
oт шик стени , тавани с нишки злато
и с мисълта да вдигнеш по-голям.

Да бъде замък. Отдалеч да свети.
Със пръст да сочат: Ама, че сарай!
Така със мисълта за по-нататък...
Душата ти без покрив е докрай.

Скръбния дънер

Нещо стегна душата ми.
Не, не съм от страхливите.
Там, на сухия дънер... Точно той ме втрещи.
Върху него отгоре, тъмен шал се разстилаше.
Ужасена потръпнах - кой в гората суши?
И понеже се знам, че съм там дето пари,
много, много не мислих, към дървото поех.
Самодиви, навярно, нещо пак са решили.
Любопитството срина всеки уплах на прах.
Ако беше каприз на ефирните “лейди”,
на сломения дънер тънък шал да сушат,
вероятно това, бих могла да приема...
Приближих се...
дървото... бе обвито със скръб...

Зеленото разсъмване...

Когато се разсмиваше, очите ти искряха.
Щастлива си събирах от твоя смях звезди.
Едни такива малки и сребърно-звънтящи.
Сега ги пръскам често из мрачните си дни.
От всеки кът у нас, надничаха цветя.
Огромните букети ме пълнеха с възторг.
Запазих ги, любими. Запазих красотата.
Защото всеки миг изписа със любов.

О, не букети -
искам зеленото разсъмване
във две очи на мъж -
загадъчен и мой.

В бурята

А вятърът си мислеше на глас
и бързаше листата да обърне.
Наопаки. Към грапавата част.
Следобедът вещаеше безумие.
Грижливо смете сухите треви.
Зад храстите се сгъна и зачака.
Мълчание в тревога извести,
че гневният следобед търси мрака.
След само миг се вкопчиха в едно.
Пристигна и нощта. Разтърси грива.
Когато нощ се срещне със деня -
земята и небето се преливат.
Потрепваха листата в бърз каданс.
Белееха обърнати нагоре.
И вятърът разбра –
в любовен танц
нощта се вплете с късния следобед.

Под арка от любов

Природата е жива. И усеща.
Те бяха сплели арка от любов.
През горската пътечка се пресрещаха
и сливаха стъблата си в едно.
И обичта им беше малко чудо –
красив венец сред тихата гора.
Приведох се под него и преминах.
Загадката живот – следа в следа...

Очи за всичко

Не мога да премина със колата.
Познали ме от обич чак притрепват.
Прелитат близко. С радост се снишават.
Напредвам бавно.
Птиците ме следват.

Телце на малко зайче тупва меко.
В тревата.
А го чувствам на дланта си.
О, Боже мили, дал си на човека
очи за всичко. Само да ги види.

С топли устни

Боже, колко си хубава, моя земя!

Всичко в теб свети в цвят окръглено.

Как избухва зеленото в свежи кълба.

А покоят прозира през него.

Позволи ми да кажа, че тук полетях.

Помня... времето бе високосно...

Позволи ми от обич, позволи ми сега -

с топли устни пръстта да докосна.

Икебана сред прерията

Не е случайна тази красота.
Премерена. И стилно съчетана.
Лилавите са дъхави кълба,
а белите - снежинки разпиляни.
Жълтеят се кокетно между тях ,
разрошените, с тъмните очички.
В средата – най-високите стъбла.
Помежду тях – тревички и тревички.
Спектакълът излъчва аромат.
Пчелици, пеперуди и светулки,
довършват икебана сред степта.
Възхвална ода свирят сто цигулки.

Ден в синьо

Щастлива съм с теб, щастлива – до вик и полуда!
Онези безмълвия са само в черупка от сън.
Да бродим из нощите, в пясък горещ да се любим,
и боси в града да потънем във нашия дом.
Пред нас се разтваря безкрайният празник, любими.
Най-сетне те срещнах.
Най-сетне достигнах брега.
Стопли ме в прегръдка.
Укрий ме в най-тъмното синьо,
а в твоите вени ще влея небесна нега.
Ти влезе в света ми - пречистен от нежност и обич.
Докосвай ме с устни, прелей от лазура във мен.
Какъв океан, какво ти море - щом е огън.
Изгря в календара на август - най-синият ден.

Небе

Купчинки с пепел.
Пръснато мастило.
Разцъфнал, покрай езеро памук.
Застинали вълни в момент на прилив.
Сред преспи сняг, тъмнеещ остър връх.

Такова е небето днес,
преляло -
от сиво, синьо, бяло и гранит.
Че тъжен е светът - не споменавай.
Вдигни очи нагоре само миг.

Завръщане

И портичката бледа от отсъствия.
Кога последно беше тук стопанинът?
Кога прекрачи този праг без връщане,
преди да се отправи за Оттатък?
А, дворът непознат, мълчи несресан.
Препъвам се във шипове и тръни.
Не вярвам на очите си, че детството
се крие и мълчи сред тях прегънато.
Във пруста се разпрашва тишината.
Милион прашинки в светлото танцуват.
Страхувам се да продължа нататък...
Не мъртвите ме плашат, а Живота.
Отдавна не е стъквал тук огнището.
Във ъгъла извезва тихо спомени...
Позна ли ме? - го питам през въздишка.
Очите ни мъгливи пред иконата...

Не питай за посока

Нуждая се от теб. От твоето дихание.
Да седнем на брега обгърнати от нежност.
А хоризонтът мъдър, задраскал разстояния,
да бъде не черта, а грейнала безбрежност.
Разбира се, че искам да те поглезя тихо.
Очите да притвориш. Да ги докосна жадно.
На моите трапчинки да върнеш пак усмивката.
И радостни зрънца да полетят към чайките.

Не казвай невъзможно е... когато пътят свети...
Един божествен мъж.
Жена със гръб към мрака.
На тъжната соната стопяват се акордите...
Нуждая се от теб. Не питай за посока.

Извезано

Небето е дантелено от птици -
извезват го в безредие скорци.
Един над друг, един под друг.
В редици.
За миг се скупчват в топка от конци.
Шевицата към залеза се дипли
Нагъва се.
Потъва на вълни.
Във раклата на слънцето притихва -
със монограм от залезни лъчи

Езерото

Петна от времето по гладка амалгама
на огледално-езерната шир.
Покоят в стилна рамка се протяга.
Ни лъх, ни дъх, ни шепот.
Сън и мир.
В магичен блясък кротко се оглежда
небето с потъмнял венец-листа.
Ах, клоните покорно се привеждат
и увенчават с красота мига.

През нощите в безмълвен танц се веят
край него самодивските коси.
А духовете водни с нежни феи -
на бледата луна плетат венци.

В шепота на вятъра

Светла моя Любов, на какво сме орисани,
докога ще се крием и стенем без звук?
Докога ще сме неми, от тъга ще ни втриса?
А раздялата става по-жестока от смърт.
Знам, че малко остана да ме милнеш с дъха си.
Теб обичам – мъжът от безкрая поел.
Нежен вятър гальовно ме разрошва със пръсти
и ми шепне –
на кея,
ще си скоро до мен...

Аз съм

Не ме залъгвай със годеж Отвъд.
И с грейнали слънца по сталактити.
Сега да бъдем, в този миг. И тук.
По булеварда двамата да скитаме.
Да си разкажем толкова неща -
един до друг.
И в тебе да се сгуша.
Поетите са нежните деца
на странен свят,
във пулса си заслушан.
Открих във теб жадувания мъж.
“Не вярвай на поет” е куха фраза.
Очаквам те сред цъфналата ръж.
Не се подписвам с: Джени.
Просто: Аз съм.

Стих през сълзи

Понякога те виждам във съня си,
и сянката е винаги сред нас...
Опитвам да извикам, но напразно.
Задъхано крещя, а нямам глас.
До мене си, а всъщност си далече.
Ръка протягам - сякаш съм без плът.
Ах, силуетът-сянка се препречва.
Сънят ми шепне, че го чака път.
Опитвам се, опитвам да го върна.
Сърцето галопира в устрем див.
Но той не чува, ловко се изтръгва.

Достигам те единствено във стих...

С капки светлина

Обикнах те.
Потегли вик във мен.

Понесе те в дълбокото дълбоко.
Обикна ме.
В мълчание вглъбен
рисуваш светостта ни, като постник.
Обрекох се.
Отдавам се докрай..
Възкръсвам повалена след бесилки...
И двамата узнахме как се вае
иконата - със жажда и молитва...
*
Ела, любими, виж, от нежност светя.
Ще те докосвам с капки светлина.
Под пръстите ми шепот ще се листи.
А устните ми ще те преродят...
без допир...
Ти ще ме измисляш,
каквато съм сега до теб, Любов.

В ръба на тишината

Подай ръка. Аз слизам на брега ти.
Не питай как. Сковах си малък сал.
Получи се от нашето безумие –
от твоя зов и моя жад за грях.
Води ме, скъпи.
Само не в тълпата.
Далеч от всички да останем в плен,
на себе си - в ръба на тишината.
Или до кораб, опустял за ден.
Да се промъкнем и да тръгнем с него.
На сутринта. Без куфар. Без билет.
Бъди до мен. Така съм уморена.
Но не от път.
От взиране за теб.

Дали си заслужава?

Дали си заслужава да сме там и пак,
когато любовта си е отишла?
От себе си да молим малък знак
да ни подскаже, че сме все предишните.
Ще имаш този знак от себе си дарен.
Или измолен. Или както искаш.
А изборът? И има ли го?
Ако: да – къде? - се питаш.
И се питаш. И се питаш.
Навярно има. Или няма. Или – не.
От теб зависи. И от светлината.
На светлото се вижда по-добре...
А болката преражда.
Но не всяка...

С теб през хилядолетията

/син цветец/

Притъмва се. Зениците болят
от взиране за теб и от уплаха.

Самичка съм в набъбващия здрач.
Безсилна от тревога стена в мрака.
В очакване е ниската софра.
До хляба е вечерята на нея.
И делвите напълних със вода.
От болката ми собата немее.
*
Но нещо трепна в мен.
Усетих как
забързан и задъхан приближаваш.
Това си ти, това си ти, Любов...
Топи се мрака. Всичко засиява.
Повдигаш ме със силните ръце.
Сърцата ни забързани се сливат.
Почакай, имам нещичко за теб -
във ризата ти син цветец се крие.
И как успя да го запазиш жив?
На корена не е така ухаен!
Във стаята се носи аромат -
на обич, топъл хляб и на омая.

Родопски чан

Разсъмва се с далечен глас на чан.
Мъглица над тревите - като мляко.
Над върховете, върху бял месал
се готви утринта да пръсне злато.
Побрала на зората свежестта
и пластове мълчание в камбана...
през ромола на старата гора
струи изтънко песента на чана.

Ванга

Тя излъчваше светлия свят със дихание.
Тук при нас беше трудно за нея до болка.
Как се чувства – поиска ли някой да знае?
Всички чакаха всичко. Не искаха малко.
И си тръгна понесла тъгите на хората.
Тя потегли със тонове чужди тегла.
А тълпите прииждаха – плачеха, молеха...
Там, където пламтеше, тя гасеше с ръка.
Тихо в ниското слизаше пак съвършената -
да помилва, да сгрее, да попие сълзици.
Все така ни обича.
И отгоре ни гледа -
като майка-закрила и Страдалка-Светица.

Отронен миг красота

Една кошута плаваше с финес,
сред нежните фонтани на тревите.
Със грация издигаше телце -
стрела в кафяво –
Устрем
Сила
Ритъм....
Небето спусна стилния декор:
през облаци валяха слънцеструи.
Кошутата се вписа в този фон.
Красиво бе до болка и безумие!

Фонтанът от треви...
И този бяг -
разкрепостил забрани и окови...
Лъчите във порой, през облак-мрак...

Неповторим възторг мигът отрони.