Усет

Когато ме обсипваш с тихи думи,
мънистено-приспивно щом звънят,
тогава знам - при теб вилнее буря…
Усещам как крепиш небето с длан…
Повярвай ми, то няма да се срути.
Спомни си колко обич има в мен.
Сега се отпусни във мойте скути.
При мен е чисто, чисто,
като в храм.

Lunedi

Не я намразих. Щеше да е грях.
Тя беше само глас от телефона.
Със нея, знаех, че не те деля.
Ти беше мой. И аз до капка твоя.
Прокарвах пръсти в нишките
сребро...
Косите ти ухаеха на радост.
Понасяше ме с вик, като перце.
Залиташе. Щастливо изкрещявах.
Във дните, през които беше там...
презирах мудността на часовете.
Пуловерите с твоя аромат
докосвах нежно, и те чаках с
трепет.
Дали разбра? Така и не узнах.
Тя беше само звън на телефона.
Във lunedi гласът й беше знак,
че е далеч от нас.
И аз съм твоя, твоя...

Молитвено за теб...

Ако трябва, Любов,
ще дотичам.
Няма кой да застане пред мене!
Няма още роден да попречи.
Ураган кой е впримчил в яреми?
Потърпи, моя Обич,
ще бъдем.
И венец на Деня си ще сложим...
Боже мили, ти просто си длъжен...
Закрили ми го!
Моля те, Боже!

Един живот

Един живот е. Кой ще го срази?
Кому се пада чест да го отнеме?
Затуй, че не успяха - им простих.
Отново ли към него хищно гледат?
Разкъсайте го. После да виси
трофейно върху вашата ограда.
Навярно ти, Любов? Защо мълчиш?
Потайно готвиш нова изненада?
Почакайте. След нечий неуспех
да го довърши ... ще ви дойде точно.
Бъдете търпеливи. Има ред.
Не стреляйте във мен разнопосочно.
След пищна канонада... но, пък кой,
чия ще бъде висшата награда?
Един живот е. И е само мой.
Кому ще трябва после да прощавам?

Допир...

Така постой и нека да те гледам.
И двамата сме капнали от път...
Не себе си щадя.
Ела до мене.
Отпий живот от жаркия ми дъх.
Не казвай нищо. Вече го усетих...
Застлах леглото с тънкото платно.
Ела, любими, виж, от нежност светя.
Ще те докосвам с капки светлина...
Под пръстите ми шепот ще се листи.
А устните ми ще те преродят...
без допир...
Ти ще ме измисляш,
каквато съм сега до теб, Любов.

И още нещо...

Гласа ти чух...
Разсъмва се, Любов.
Ще чакам на уреченото място...
Облякла съм любимия ти цвят.
Морето следвам...
Утрото е ясно.
Навярно ще разтвориш пак ръце,
като дете във тях да се изгубя.
Немирния ми кичур ще допреш.
А миглите ти нежно ще целуна.
Нали познаваш тази странност в мен -
да ти докосвам миглите със устни?
Като колибри във разлистен ден
с нектар от цветове ще те поръся...
Недей издава малкия ни рай.
Дори и на приятели не казвай.
Не ти ли липсвах тези дни? Признай.
А, аз ще ти прошепна нещо важно:
Че си изпълнил целия ми свят!
Че твоят дъх във моя се оттича...
Че те усещам...
Че без теб е АД!
И още нещо: Лудо те обичам!

Летят сега...

През бурята долитаха до мен.

До себе си ги сгушвах и спасявах.

Измокрени, с треперещи крилца,

притваряха очички във премала .

Оглеждах се за втори силует...

При мен ли идват? Питах неразбрала.

Това, че са са погалени от теб.

ми стигаше. За другото забравях.

И пак решена тръгвах под дъжда...

Очаквах ги. В стихията заставах.

Щастлива ги поставях до гръдта.

Във пулса им бе твоето послание.

Потегляха разперили крилца,

от моите ръце... ятата-думи...

Прозорец разтвори. Летят сега.

Спасените за тебе.

От дъха ми.

Парещо...

Всички снимки свалих. И писма. И бележки.
Пакетирах копнежи. И мечти между тях.
Колко нощи не спя – все прибирам, подреждам.
Малки спомени няма. Все големи събрах.

Във кованата ракла ги надиплих грижовно.
Не, не съм педантична. Имам път - затова.
Към капака посягам - да отместя отново.
Да ги милна със дъх. Да докосна с ръка.

Боже мой! Няма време. А е болка и пари.
Щом посегна, в сърцето - зейва рана до кръв.
Всичко с обич надиплих. Неотменно е. Чака.
Два са: Път за към теб...
Или дългият път...

---

Магията Белоградчик

Неповторим градеж на вечността.
Една втъкана във света хармония.
Незнаен почерк. Прелестна следа,
в земя побрана в шепите на Бога.

Не сте безмълвни каменни слънца,
изписвате най-светлите послания -
по хребети на утринна заря
и в златните подножия на залеза.

Под нежния лазур – магичен знак:
незнаен код вграден в гранит и слюда.
В страна голяма, колкото юмрук -
изваяно от камък земно чудо.

Твойто мъжко "Да"...

За радост пиша, а във мен тъга.
Пътеки от тъга. И магистрали.
Понякога се питам: докога?
Нима ще тръгна... без да ме погали?
Самотна съм до болка и до смърт.
Жадувам обич.
Той ми е потребен.
Ръцете ми да топли с нежен дъх.
Да бъде тук. Да диша тук, до мене.
Да помълчим пред чаша топъл чай.
Да има и какво да си разкажем.
Погледнем ли се – да четем:
Докрай... докрай ще бъде.
Сетне - Бог да каже.
Понякога се питам: докога...
И ехото ли няма да ме стигне?
Заря от радост, в твойто мъжко “Да”...
да изпревари с полета си срива...

В мълчанието на щурците

Къде са щурците? Какво ги гнети?
Защо тази нощ не празнуват?
Дали упои ги дъхът на треви,
Дали са сърдити на юли?
Туптят сърчицата им в топлата твърд,
разтворила щедро прегръдка.
Навярно се молят. Навярно шептят:
Животът е песен и тръпка.

С ОБИЧ!

(на втората ми родина)

Благослови земята - топъл скут,
която те люлее и закриля.
Ще вкусиш в нея не зрънца и хляб...
Покой и радост - мерят ли се с крина?
Обичай я.
Това е свобода.
Домът граничи винаги със храма.
Родината е вътре, във кръвта.
И втората - във вените ни ляга.

Чудотворче

Стои на стъклото – чертичка с крачка-пипалца.
Една инкрустирана брошка невинно потрепва.
Денят ми поднесе подарък със златни крилца –
едно чудотворче на мойта врата е залепнало.
Какво попадение: капка живот на стъкло.
Дъха затаявам и следвам изящните форми.
Едно чудотворче - украса от старо злато.
Чертичка е само,
а колко пространства изпълни.

Мамо

Помня твойта задъхана гръд.
Как с тревога ме носеше, мамо.
Тъмна нощ... само в десет часа.
Беше утро от страх занемяло.
Ти ме криеше сякаш с крило.
И проплакваше: Боже, смили се.
Запази го, Небесен баща...
В тази буря спаси мойто птиче.
Разпиляха се тъмни зърна.
Ти захвърли черешите с коша.
Вятър стенеше. Град заваля...
Вместо лед... милостта ни поръси...

Милост!

Измамна и измамна красота,
пречупена през криво огледало...
Кракът потъва в губер от цветя.
А болката... от нашето стъпало?

И колко прелест в полския букет.
След ден или след два е вече в коша.
Каква вина? Цветята са навред.
Кой мисли, че живот тупти в живота?

Трофеи ловни. Ах, какъв разкош!
Завиждат си – ловците им приляга.
Това защо? И кой е всъщност лош?
Отстрелва ги съдбата. Без тревога!

О, милост за килимите с цветя!
И милост за сърничката във храста!
Помилвайте света им във света.
Каквото сториш – връща се стократно

Жарава

След месеци ... след дни... е все: защо?
Дали си Ти? ...
И аз за теб коя съм?
Земята като форма е кълбо.
След онзи миг – превърна се в жарава.
Мълчиш.
Очакваш същото от мен.
И не съвсем. Добре е да се чува...
А сянката на мъж дори за ден,
макар и сянка – знам какво ти струва.
Разказахме. Не го спестихме в стих.
А онзи вик потеглил от кръвта ни?
След месеци изминали... и дни -
викът е ням...
Под стъпките - жарава...

Следата ти...

Ще бъде трудно, скъпи...
Не отричам.
Душата ми е в нарези и рани...
От трите ми орисници – едната,
забравила с ръка да ме погали...
Да бъде нежна! – първата изрекла.
Да бъде милостива и обична!
А третата навярно е подметнала...
за болка нещо...
Не допускам - лично.
...
Ще бъде трудно, обич.
Но ти вярвам.
Следата ти е силна и красива.
Сега ме развържи... Прави го бавно...
До тебе съм...
Със ласки ме покривай...

В паузата

Болезнена е светлата ти обич,
гарнирана със лепкавия мрак.
Преминах през зловещи коридори...
За изхода дали да търся знак?

Вратата незаключена оставях...
Ти твоята – със гвоздей закова.
Не моля. Не, не ми се нрави -
след глас на орган да пищи лютня...

Навярно няма да ти кажа сбогом.
Ще съживя онази малка свещ.
Все още пари... Затова е сложно...
Но ти не чуваш. Пак врата ковеш…

Разсъмване...

Долявам пулса и на твоя ден -
кафе набързо.
Бегъл поглед в утрото.
Заспали улици обгръщаш с рамене.
Над хълм панелен слънцето се люшва.
Вкус на тръпчиво и неясен миг
накъсват утринта тахикардично.
В дълбокото го преоткриваш с вик.
Фрагмент от сън... от цветен сън -
се стича...
Докосваш ме. Усещаш, че съм с теб.
Потегляме. Встрани от нас е хълма.
Сънят е ясен.
И нощта е в гръб...
През Океана знам... пред нас разсъмва.

Последвайте го

И не детето в нас допуска грешки.
То рядко се обърква и греши.
Пораслият във нас стърчи нелепо.
И често търси длан да продължи.
Стои и се оглежда за посока.
И крачките замислено брои.
Вървежът бърка с полет нависоко.
А после изненадата... горчи.
Докосне ли с ръката си, ръката -
затоплена от детското сърце...
ще види пътя не разбит и кратък...
Последвайте го. Знае накъде

При чешмата

Два чучура пият на утро звъна,
щастливо със слънце се плискат.
А после се вливат в гласа на нощта:
щурците и вятъра в листите...

Два чучура мокрят момински чела.
И менците пълнят бъбриво.
Преливат, бълбукат и канят – ела...
Отпий от водата ми жива.

Планинският шепот извира през тях.
Струи самодивска въздишка...
Два чучура сбрани в едничка съдба...
Изпълват утрата с молитва...

---

Дивите патици

Последният шпалир, навярно беше.
Потънала във мислите ги чух.
Изящно във небето подредени.
Пътуваха на север - не на юг.
Говореха си сякаш по човешки.
Обсъждаха посоките на глас...
Преведох си. Надявам се без грешка.
Сверяваха си живия компас.
Оформиха - наклонена чертичка...
След нея се изписа радостта...
Тя щеше да кръжи след тях самичка.
Попих със поглед нежната следа...

Спектакълът си струва

Шегувайте се с сивите си дни.
Оглеждат се във криво огледало.
От белите и черните бои
се стича само образна измама.
И нежно ще разсъмне утре пак.
След слънцето, сънят ни ще доплува.
Не е ли чудо танцът: светло-мрак?
Повярвайте - спектакълът си струва!

Моят дом

Сега съм тук, където волността
безшумно и ритмично - леко диша.
Където има място за река.
И място край реката за върбите.

Където всяко стръкче има дом.
И никой не намира за излишно,
че кленът се е приютил до бор.
Където и в тревите има птици.

Сега съм до невинните сърни,
които срещат изгрева от чисто.
Където детелината е с три,
а много често с четири прилистия..

Където между клоните виси
парче небе във синкаво-небесно.
И вятърът ту милва, ту кръжи.
С уста подсвирва. За годеж калесва...

Сега съм миг, откупен за възторг
И ням възторг обагрен във зелено...
Намерих го... намерих своя дом.
И моят дом щастлив... намери мене.

От онзи миг

Когато имах твоето писмо,
не знаех, че говоря с любовта си.
Че ме очаква щастие от сто по сто...
Какви ти сто, а даже и нататък!

Почука ми. Отворих и узнах
за ласката на огнения вятър...
В прегръдката понесъл лунен прах,
гласа на птици и вика на кратер...

Узнах, че споделената любов
е онзи път от Ада за към Рая.
Отвърнах на горещия ти зов
и светло полетяхме към безкрая...

Когато небето слиза...

Водата мълчаливо я понася.
Отпуска се притворила очи.
С нозете ловко дъното докосва -
стихията е глуха за шеги!

Изправя се, а слънцето я сгушва
във свойта мека, светла пелена.
Немирен вятър ловко се промушва
в платното топло, галейки плътта.

Момичето потръпва и присяда.
Ветрецът рошав кръшва по брега.
Над нея ято - в синьото засява
най-нежните си песни с лекота...

Ухае на живот - река и свежест...
Покоят я поема на ръце.
Обръща се. Не е самичка ... Боже...
във две очи - е цялото небе...

Без режисура...

Не съм придатък с набрашнени пръсти.
Нито с престилка потна - на каре.
От мене на цигарен дим не лъха.
Разбуждам утринта си без кафе.
И не притварям в жалък транс очите,
когато гледам в нареза деня.
Понякога боли, но аз не хлипам.
Прехапвам устни. Впивам длан в дланта.
Ако прошепнеш: искам да ме следваш.
Ако ми кажеш тези думи ти -
семафорите няма да поглеждам...
Защо ли?
Усет. Знам, че не греши.
Не се докарвам в перли и дантели.
Не съм принцеса. И не търся принц.
Жена съм.
Боса стръмното катеря.
Без режисура. Без екип и грим.

Спасително

Кое спасява, Боже, моя ден ?
Един роман... от някого измислен?
Превръзка лека с нов лечебен крем...
на раната... внимателно почистена?...

Една безлична мисъл: ще вали.
Или обратно: Ще се стича зноят?
Напразен опит за съня след три -
да си припомня с кой съм си говорила?

Понякога подканяш: Не мълчи...
Започвам... но не знам дали ме чуваш?
Не искам златна рибка и пари...
Кажи ми как... до тебе да доплувам?...

На сутринта

На жълти точки дворът ми осъмна.
За нощ успя да се окичи стилно.
Зеленото и жълтото се връзват,
а точките - безредни и обилни.

Напомня ми момичешките рокли.
Ухаеха на ново и на радост.
А споменът - със синьото се връзва.
Едно небе над мене - за награда.

Лалетата на Чикаго

Внезапен рай -
за гладната душа,
залутана в гора от светофари.
За вгледаната в делника тълпа,
забързана минутата да гони.

Заря
под изуменото небе.
Копринен вик от цветове.
Соната.
Лалета крехки в бързото сърце -
изящно дефиле на красотата.

Един жадуван стил в сезон-мечта,
разбулен елегантно - без фанфари.
Печат от прелест - съчетан с мига...
Щастлив въздъх на пролетно Чика

През прозореца...

Вали немилостиво вече дни.
Дърветата се сгърбиха от делник.
Прозирна се цвета. Тук-там изгни.
Небето стана бледо, като съдник.
Не молеше за милост. Не посмя
животът...
Бе прогизнал в безразличие.
В короните се вкупчваха листа.
И капките се цедеха различно.
Прозорецът и той се вгледа с нас.
Нагоре, все нагоре. Не в земята.
От доста дни не спира да вали.
Потръпваме.
Прибави се и вятър...

Зелената муха...

Ужасно е, когато влезе вкъщи.
И как проникна? - питаш неразбрал.
Безпомощен пред кратките набези
върху блюда и нежния кристал.
А тя не спира - едра и зелена...
Със скорост на ракета вие стан.
Понякога и розите целува...
Преди да влезе - де ли е била?-
Отваряш и я гониш. Тя не вдява.
Във ъглите се крие и бръмчи.
След малко пак размазан лик подава.
Ръцете вдигаш. Нека да мърси.
На утрото забравил си за нея.
Че е влетяла с взлом. Че е била.
Изчезнала. Стопила се безследно.
Почистваш.
След зелената муха...

Дърветата

Смълчани сте. Не питате дори.
Доскоро все ме спирахте шумливо:
Кога и как? Защо? Нима? Дали?
Красиви сте сега. И мълчаливи.
Когато бяхте голи във студа,
когато бяхте вени към небето
и молехте живот...
поне троха.
А истината... във нозете беше...
Спокойни сте така. Зеленина
постигнахте.
Или поредно чудо.
Въздишате от радост при това.
До вас съм пак.
Да помълчим до...
другото...

На метри от фонтана...

Дали живее някъде наблизо?
Или пристига със трамвай едно?
Връстниците му сигурно сърфират,
а той е инкрустиран във нощта...
Едно момче на столче до фонтана.
И не съвсем - на метър или два.
Прегърнало любимата китара
й пее нежно.
После - пее тя.
Едно момче разплакваше гората.
Но не и окъснялата тълпа.
“Отде ли го довя пък този вятъра?”
“Бомбето до нозете му... О, да...”
По този час връстниците му, в нета
се ровеха и пишеха писма
Едно момче разплакваше небето...
На метър от фонтана. Или два...

Едно пораснало момиче

Защо пък муза? Аз съм си жена.
Жена над петдесет. Не го и крия..
Дали личат? Не казвам за това.
Но не търпя тръбачите с фуния...
Неловко ми е да редя сама...
Противно ми е себе си да хваля:
“Ах, вижте ме: какво лице... бедра...”
Нима е нужно? И защо го правят?
Защо пък муза? Просто съм човек.
В училище бях в първите, но свита.
В живота със тетрадка съм навред.
И не напирам никак за шестици.
Не ме пишете спящата куин.
През прерията до сърните крача.
Със дънки и едва загатнат грим.
Свободно и пораснало момиче.

Завръщане в началото...

От първите ни мигове започва
невидимото-видимо навличане.
Расте кожухът и си го износваме,
до онзи сетен полет на душата...
Навличат ни,
навличаме,
навлечени -
със страхове, със викове, обиди...
Препъване, настъпване, плесници...
Тежи палтото и надолу дърпа...
Задъхани от него -
остаряваме...
Едва вървим помъкнали теглото.
Каква е, всъщност, от това избавата?
Свали кожуха!
Толкова е просто.

Икебана...

Не е случайна тази красота.
Премерена. И стилно съчетана.
Лилавите са дъхави кълба,
а белите - снежинки разпиляни.
Жълтеят се кокетно между тях ,
разрошените, с тъмните очички.
В средата - най-високите стъбла.
Помежду тях - тревички и тревички.
Спектакълът излъчва аромат.
Хвъркати, пеперуди и светулки,
довършват икебана сред степта.
Възхвална ода свирят сто цигулки...

Когато ме понесе го разбрах...

Не знаех, че си Ти.
Разбрах го,
когато ме понесе на ръце.
След онзи громол. След онази драма...
под нямото провиснало небе.
А ти си тук.
И там.
Където чаках
да полетя, разперила криле
към слънцето, към радостта, към изхода,
след който и Безкрая е небе...
До мен си, мой Божествен. Дишащ. Истински.
Не искам друго - само да вървим.
Като деца потеглили от приказка
да бродим по чертата до зори.
По тази светла ос, която сбира
самите вопли на море и бряг.
С “обичам те” ще затрепти Всемира
Когато ме понесе го разбрах...

С дивите гълъби...

И тогава... ще бъда сама.

Със ситнежа на птичия говор.
С разлюляна в хамак тишина.
Изоставила
всички тревоги -
страхове
и погнуса
лица
окуцели надежди
обиди
разранени от път ходила
часове във минути свидливи
непотребна, страхлива любов
мрачини без посока замрели
онемял и задъхващ се зов
депресивни и тихи недели...

Ще се дави без въздух звукът...
Ще затихнат кантати и фуги...

И ще бъда спасена душа,
полетяла със дивите гълъби...

И да свети!

Така е страшно. Толкова боли...
В Земята се отваря жива рана.
Един поет, когато полети
към своето небе...
Една камбана
се строполява тежко – без език...
Една камбана свлича се в безмълвие.
На мястото – мълчание кръжи...
Не е възможно друга да изпълни
пространството със точно този глас.
Със този вик от нежност
на букети...

Поет ли си отиде от света,
камбани разлюлейте...
И да свети!

Тържество

Когато
последната птица подвие крилцата.
И слънцето сгъне последното свое писмо,
готови за подвиг настройват цигулки в тревите,
безбройни щурци и изпълват нощта с Тържество..
Възторгът от птичите звуци небето поема,
и кротко го влива в безмълвното свое море.
Свирците тогава от мрака запридат коприна.
Упойващ, покоят търкулва кълбо след кълбо...

Тогава,
тогава моментът за жътва узрява...
Напълвай хамбарите в свойта душа до зори -
със звуци, с безмълвие, с плисък на щурчова врява.
А после на прага в щастлива умора седни.

Вик на паркинга

Един неистов писък излетя
на паркинга, на църквата във двора -
“Не ме докосвай! Остави ме! Ааа...”
Една жена изстреля зов до Бога.

Мъжът отстъпи явно поразен
от силата на звуковия трясък.
Навярно бе съпругът... Не от ден.
Кошмарът беше повече от ясен.

Една жена изсипа в свойто “Ааа...”
горчилката примесена с омраза.
А имало е нежни времена –
едно челце невинно се показа...

При всеки опит да я доближи,
небето се разтваряше от болка...
Дали изобщо някой победи
челцето на тревожната седалка?.

Едно момче, разплакваше небето

Дали живее някъде наблизо?
Или пристига със трамвай едно?
Връстниците му сигурно сърфират
а той е инкрустиран във нощта...
Едно момче на столче до фонтана.
И не съвсем – на метър или два.
Прегърнало любимата китара
й пее нежно.
После - пее тя.
Едно момче разплакваше гората.
Но не и окъснялата тълпа.
“Отде ли го довя пък този вятъра?”
“Бомбето до нозете му... О, да...”
По този час връстниците му, в нета
се ровеха и пишеха писма
Едно момче, разплакваше небето...
На метър от фонтана. Или два.

Отпий от елексира

И как успя така да украси?
Посреща ни уют разпръснат стилно.
На земен фон е ръснала бои.
Различни.
Но зеленото – обилно.
Опитала да стъкми всеки кът..
Ах, времето не стигнало за всичко -
прекършени дървета с мъртва плът...
Подават се и купчини от съчки.
И с тях е интересно.
Няма спор.
Естественото никога не губи.
Тъмнеещият дънер пак е дом,
но не за птици, а за мъх и гъби.
Дърво-близнак останало само.
На мястото на скършеното – гледай...
Оформено е сякаш със длето -
коритце за душици ожаднели.

Разпускайте - поднася ни мига...
Опитайте от нежното-зелено...
В Природата със елексир в ръка...
Отпиваме... забравили за времето.

В странното на двора

Боеше се от шумналия двор.
Във тази част бе стръмен и различен.
След ореха се спусна до зида.
Оказа се, че със света граничи...
Разстилаше се гледката на длан:
корията, ливадата, реката...
Уж същата река, а не съвсем.
Оттука й изглежда непозната.
Въздъхна и отпи от свежестта
на изгледа,
на трепета,
лазура...
Една камбанка в нея иззвъня.
Момичето бе в странното на двора...

Най-скъпия карат

Ужасна смърт: предлагаш се с цена...
Все същото – за лев или милиони...
Това, което Бог е сътворил с ръка –
рушиш без жал. Фасадата се рони...

Душата се разголва - миг след миг.
И идва ден, когато е бездомна...
Скиталецът изглежда ли щастлив?
Презрителният поглед е отровен.

А залъкът от този лев горчи...
И накитът за хиляди - хладнее...
Огледай се отвътре. Отстрани.
Най-скъпият карат... е скрит във тебе.

Аз и дъжда

Обичам да скитам сама със дъжда,
когато светът е притичал -
под стряха, чадър
или просто така –
през мокър прозорец наднича.
Тогава съм волна и припвам без страх,
разтворила пръстчета в полет...
Светът се спотайва, а ние с дъжда
си знаем и без да говорим...
Разперва над мен шумолящ целофан.
По него се стича небето.
Оголва се тъжно-опушен таван -
опразнен и леко преметен...

Признавам - понякога аз се гневя:
Намокри ми, виж, панталона!
Обичам го дяволски даже така.
Задава се пак. Ще отворя...

Сън в съня

Със сигурност частица броди там,
от моята душа, от мойта същност…
По улиците прашни на града,
понякога в съня си се завръщам…

Снишавам се над рижата земя,
а другото е вече зад гърба ми…
Потъвам във червената мъглa -
в пустинята Сахара има буря…

Потапям се в един различен свят.
Съвсем не е света Шехерезаден.
Тук приказките някак не вървят.
Приемай го, какъвто е създаден!

От ранно утро носи се гласът,
на близката джамия и загубваш,
магическото було на съня…
Над залива Бенгази се разсъмва…

Разсъмва се над светлото море…
Над палмите, които стават зрими…
Денят започва бавно да тече...
Защо да бърза, като “утре” има?!

Закритият пазар е град в града.
Там има на какво и да се чудиш!
Повлича те човешката тълпа…
Сред ритми и сред стоки се загубваш…

Ако ти трябва пресен зеленчук,
поемай към “Фъндъка” за домати.
Стандарти не очаквай. Няма лукс!
Не се мръщи. Избирай от земята.

Най- приказни са полските цветя!
Във чашките им, слязла е дъгата.
Незнайно как от сухата земя,
извира в диви багри красотата!

Към края на деня, Сахара пак
на някого, за нещо, е сърдита…
Над каменния град се сипе прах.
Мъгла от пясък скрива чак звездите…

Преход...

Шпалир от лимузини за охрана
и личност важна, някъде сред тях...
Бездомни кучета в шпалир застават:
бездомник им подхвърля късче хляб.

Коктейл със стил за общество отбрано,
с напитки екзотични и хайвер...
И банички притоплени, с извара,
за общество от... другия тефтер.

Палати непристъпни в мода ретро,
със климат микро в общия такъв...
Очукани балкони със пранета:
емблема на надежда, но ... без път.

Амбиции на жадни да изваят
за себе си, удобен свят в света...
А други пък към примката посягат,
загубили във битката с глада....

Че ситият на гладния не вярва –
доказано е не веднъж и дваж...
Омръзна ни с утеха да ни хранят!
Утеха да разливат за кураж!

Домът ми

Самотен остана домът ми. Без никой.
Със няколко стари саксии с цветя,
които от чакане тъжно линеят,
а после от мъка, оклюмват листа.

Там тихо е.Чаши, чинии не тракат.
Не чува се говор. Вода не шурти.
А само часовникът тихичко чука -
в очакване вярно, минути брои...

Безредие леко, от визита кратка:
разтворена книга в забрава лежи...
На бюрото струпани няколко папки...
Във ваза букет, самотата суши...

Прозорецът, вече, измъчен до болка,
от взиране в пътя...Той чака ни нас!
Не можем да видим, далече сме, колко
дъждовни сълзи е пролял той без глас...

Домът ми!
Домът ми!
Той вярно ме чака.
Безмълвния стожер
и пристан любим!

Как можем да бъдем щастливи,
О, Боже,
далеч от дома си, за който скърбим!

от себе си далеч да емигрирам

Омръзна ми да бъда нежелан.
Да гледам благодарно във очите.
На вечното: “Какво? Не ви разбрах?”-
да им повтарям и потретвам свито!

Омръзна ми да бъда неразбран.
Самият аз, съм длъжен да разбирам.
Нима затуй в живота съм призван –
да бъда никой, вместо да съм име?!...

Омръзна ми да гледам отстрани,
да получавам тупане по рамо,
когато свърша нещо и блести...
А често, недовиждат го направо!

Омръзна ми да търся със тъга,
във всяко нещо прилика със къщи.
С вълнение да мисля:
“Ей това, прилича точно като нашто също!”

Омръзна ми и да се правя твърд,
когато знам, че със тъга ме мислят,
далече във дома ми, там отвъд...
А времето топи лицата близки!…

Омръзна ми със маска да вървя,
за да изглеждам весел и доволен...
А всъщност плаче моята душа…
Във стрес да съм до дъно и основа!

Омръзна ми! Омръзна ми! Но пак
да бъда друг, аз сили не намирам.
Да можех да намеря верен път,
от себе си далеч да емигрирам!

тревожно

Топим се като нация! – прокрадва се тревожно.
Един народ с традиции, изчезва от света.
Най-много само век, и твърде е възможно,
да споделим съдбата на падаща звезда...

И нищо, че не сме ни графове, ни лордове.
Какво от туй, че в жилите ни няма синя кръв?!
Сърцата ни, в замяна, са много редки сортове.
Едва ли в друг народ са със размер такъв!

Възлюбили природата и слънцето с просторите,
все търсим аромата на билки и трева...
Да, лордове не сме, но пък сме точно хората,
които ще превържат ранената душа...

Топим се като нация! – разнася се тревожно.
Стопяваме се бавно и чезнем от света...
Дали народ докоснат, със светъл лъч от Бога,
ще сподели съдбата на падаща звезда?!

От другата страна

Не бързай да изричаш: да, разбирам те,
ако не си от другата страна...
Че съпричастност само не достига,
да разбереш ранената душа.

Успееш ли безстрашно да прехвърлиш,
където ерозирал е брега...
От ерозирал бряг света да зърнеш -
в такъв момент си близко до целта!

Във кладата, когато някой вричат,
на кладата до него се вържи!
И чак тогава можеш да изричаш:
Разбирам те. Наистина боли!

Със просяка, стани наравно просяк.
До него протегни и ти ръка.
“Разбирам те!”- тогава има смисъл,
когато си... от другата страна!

Пролетен рефрен

Събуди се! Събуди се отново!
Едно засмяно утро ме посреща вън...
Откривам, че отново пак е пролет.
Във въздуха долавям нежен звън.

Гората бе така измършавяла,
а днес преметнала зелен крепон...
От радост всичко бърза полудяло...
О, то е ясно, кой му дава тон!

И птиците след дългата раздяла,
не спират да си шепнат как-кое...
Така обичам тази тяхна врява!
Вълшебна е под синьото небе!

Паричката на жълтото глухарче,
търкаля се в наболата трева...
Ах, чакам те скокливо цигуларче!
Цигулката настройвай отсега!

Завърна се! Завърна се!- дочувам,
от клоните познатият рефрен...
Дори за кратко, но пък, май, си струва
във лоното на този миг да спрем!

Признание

Без теб не бих видяла, че морето
е с толкова безкрайна синева!
Какво без теб са чайките над него:
досадни птици търсещи храна...

Без теб не бих дочула как в гората
дърветата загадъчно шептят...
Какво без теб е залезът при вятър:
обагрени в червено небеса...

Без тебе губи смисъл красотата -
на острите скали, на крепостта...
Без теб е прозаична и реката -
забързана нанякъде вода...

Без теб какво са улиците снежни:
сковани тротоари от студа...
Какво без теб са стръкчетата нежни
на първите цветя през пролетта?

Без теб какво са утрините летни
и вечерите с пеещи щурци?
Какво без теб са есените цветни?
Не ми отвръщай. Просто замълчи.

Подай ми, както винаги ръката.
Подай ми топлата си силна длан.
Със теб да преоткрия красотата.
Онази – вечната, в света голям...

Нощен дъжд

Дъждът облива златните кубета.
По сивия гранит тече река…
В такава нощ позлатата не свети,
през плътната завеса от вода…

Вали дъждът и иска свойта мъка
със някого, сега, да сподели…
По тъмните прозорци тихо чука,
решил, така, да броди до зори…

Облива тихо София- среднощна.
Притичват смело късните коли…
Трамвай, самотен, странно се поклаща.
Под колелата гейзер,чак, свисти…

Дърветата корони тежки свели,
с въздишка ронят клонки и листа…
Деца без дом, под тях в неволя спрели
и спят преплели мършави телца…

Вали дъждът над София-среднощна.
По мъртвите прозорци той плющи…
О, той ще броди. Ще почуква още.
За болката ще пее до зори…

Врабката

Не се различаваше
с нищо от тях.
С орляка се сливаше -
сива на цвят...
По нрав, о, по нрав
тя беше избрана
да бъде в орляка
капризната дама.
Когато се къпеха
в локви вода,
тя гордо оглеждаше
свойта снага:
Ах, колко съм хубава
с тези пера!
Как смешни са другите -
настръхваше тя.
Заравяха често
и човки в пръстта,
а тя се гневеше:
Каква простота!”
Каква непристойност-
си мислеше тя -
да търсиш в градината
червей в калта!
Кълвеше трохите,
пред кофи за смет,
но никога в кал
не потърси обeд!
Пристъпваше гордо
сред птичия свят.
Изгаряше в порив
да скъса със тях!
Та, аз съм избрана!
Та, аз съм една!
Орлякът за мен е
позорна среда!”
Те свиваха дом
във малки гнезда,
тя в птича насмешка
въртеше глава...
Когато до тях
полетяха чеда -
процеждаше с присмех:
Пак гладни гърла!
И даже насън
се улавяше как
мечтае да литне
към приказен свят...
Тогава реши:
ще скъса със тях!
Ще свърши завинаги
с този орляк!
Денят беше приказен -
синьо небе...
А слънцето гали.
Светът я зове!
Тогава тя каза си:
“Бягай оттука!
Далече от всички.
От врабчата скука...”
Разпери криле
и реши, че изглежда
не в сива премяна –
а в пъстра одежда!
Най-после далече
от простия свят!
От тези досадни,
противни гнезда...
Летеше в мечтите си
птичи вглъбена.
Към свят без врабчета
тя бе устремена...
Тогава видя
нещо много познато:
летеше към нея
отново събрата...
“Как смееш!” –
със писък извика му тя!
Но тупна със писъка
заедно - в прахта...
“Горкото врабче!” –
продумаха хората.
“Наместо небето –
улучи прозореца...”

Раздяла

Те тръгват с багажи, надежда и болка.
Усмихват се даже. Но с тъжни очи.
А сълзите давят навътре, дълбоко…
Мигът на раздяла е близо почти.

Последни моменти с любимите близки,
преди да ги грабне металната паст…
Понякога даже – последни завинаги,
последни прегръдки, в последния час.

И вглеждат се с обич в лицата посърнали.
Попиват в сърцето дълбоко гласа –
на майка, баща… На сестри, на приятели…
На скъпи съпрузи и свидни деца.

Притискат до себе си малките китки
от здравеца дъхав, завързан с конец.
Опитват неловко за нещо да питат…
Разкъсващ до болка е този момент!

А бурята кърши и мачка душите,
на тези, които им махат с ръка…
Нескривана мъка отприщва сълзите:
как пусто и глухо ще бъде в дома!

Да можеше глас да излезе от болката,
стаена в чакалнята малка сега,
от всички, които помахват помръкнали –
отекнала би… като гръм над света!

Мъжките сърца

Защо са крехки мъжките сърца,
на тези външно-силни по природа?
Защо избира бурята в гнева,
най силните да повали до корен?

Защо тъй парят мъжките сълзи?
/Защото те извират от дълбоко.
Оттам, където болката тупти.
А има ли ги, то боли жестоко!/

Защо е твърда мъжката душа?
/ Изричаме това в една заблуда.
До края те остават си деца.
А детската душа нима е груба?!/

Защо е чиста мъжката любов
и тежка като силно, старо вино?
/Мъжът обича истински веднъж.
За тебе ли е чашата, отпивай!/

Защо са крехки мъжките сърца?
/Защото са от плът, а не от камък...
Когато страдат, нищи ги скръбта.
Обичат ли - изгарят в силен пламък!/

Децата от дома

Вървяха във редичка – хванати по двама.
Със щръкнали косички и восъчни лица.
Разглеждаха света – надясно и наляво...
Но той не забеляза. Бе свикнал със това.

Пришляпваха с обувки на слабите крачета,
тъй явно, не по мярка на някои от тях...
А слънцето се спря. Така. Да ги погледа.
Неравните косички помилва вятър плах...

Оглеждаха с почуда големите витрини.
Ах, пъстрите пакети, съвсем не са за тях!
Извикаха им: Бързо! Оттатък да преминем!
Отнякъде изстреляха откос, безчувствен смях...

След кратката разходка не се усеща радост!
След нея осезателно и повече горчи –
парчето хляб, картофа... Даже мармалада.
В Дома така е тъмно! А пък там – блести!

Едно тревожно слънце.
Нестройната редичка.
Витрините отрупани с вълшебните неща...

Притиснали до болка студените ръчички,
площада прекосяват - децата от Дома...

Цветно тайнство

Ще замълча с камбанка на кокиче...
Ще лумна виолетово със минзухара...
В игличина поляна ще затичам....
А, нарциса копринен - ще надипля...
Ще се опия с аромата на зюмбюл...
Ще стана елфа в нежното лале...
Дъхът на люляк ще разпръсна към небето...
Ще се омайвам с момина сълза...
В зефира на божура ще се сгуша...
А розата разкошна, щом разцъфне -
със нея ще окича радостта...
Но цвят до цвят!
А после – ще ги вдъхна!...
На перуники нежно ще шептя...
До мака, със мечтите ще приседна...
Ще омагьосвам с дивия синчец...
До теменужка ситна, ще въздишам...
От маргарити ще сплета венец...
Пред гладиола царствен ще немея...
Цветчето на невена ще докосна...
Със крема бял, за сватба ще калесам...
До дъхаво мушкато ще притихна...
А хризантеми пищно нацъфтели,
ще ми прошепнат: лятото утихва!
Тогава...ще разпръсна здравец, там...
И стрък босилек, в китката ще втикна...
Ще ме засипе тичинков прашец...
Роса от всеки цвят ще ме поръси...
И както след църковен водосвет,
аз красотата във света ще търся!...

Мое море

За теб, са написани много красиви поеми...
И песни безброй в твоя чест са звучали в света.
Аз искам да кажа защо съм тъй смела,
да впиша и своите скромни и семпли слова...

Защото си бурно,
когато в гърдите ми буря бушува...
Защото си нежно,
когато съм нежна и аз...
Защото си светло,
когато щастливо се влюбя...
Защото си тъмно,
когато душата ми плаче без глас...
Атлазено ставаш,
когато достигам звездите...
И пурпурно даже,
когато във радост цъфтя...
Сребристо - изцяло,
когато ме носят мечтите...
А синьо си, точно,
когато куплети редя!
Ти волно се плискаш,
какво са окови не знаеш...
На ничия воля, подвластно не си!
Небето оглеждаш,
когато решиш да го правиш!
И всичко рушиш и обръщаш,
когато си в гняв...

Затуй те обичам, мое море многолико!
С възхита те гледам и свеждам пред тебе глава!
Сега вече знаеш защо... Не, не питай!
Ти, копие мое, на мойта душа!

Гергьовден

Гергьовден е. Земята тръпне
в очакване да дава плод.
С листата нежно вятър шепне.
Във въздуха трепти любов.

Гергьовден е. Денят, от който,
животът втурва се напред.
Победоносно и достойно.
Под благодата на Светец!

Гергьовден е. Прелейте сили
от извора на този ден!
И всеки с неговото име
да бъде все благословен!

Автобиографично

Не искам много от живота –
любима книга, цъфнал цвят, тетрадка…
Тъй простичко е, но ми стига,
да следвам пътя си пътя си нататък…

Отблъсква ме светът на сноби.
Преструвки жалки не обичам.
Щастлива съм, когато пролет
в цъфтеж дървото се окичва…

Не търся блясъка в живота.
Ни пищни приеми с поклони…
Потребни са ми: книга, цвете,
на бялата стена - икона…

Живот без правила

Объркани понятия. Объркани закони.
Полезното до вчера, от днес е във вреда.
Храната от натура, предлагат във флакони.
Диети разнородни изпълват ни ума.

Внушаваха прилежно: От стресове да бягаш...
В последно време казват, че нужен е дори.
Отъркаш ли се в него – коланите притягаш.
Оказа се невинен. Не стресът ни мори!

Въздържай се от всичко! - отвсякъде гърмяха.
Но ето на, че "чашката", дарявала живот.
Тютюнът май и той, почти, не е заплаха.
Да пийваш туй-онуй – съвсем не е порок!

На някого не стигат милиони и палати,
а други оцеляват, похапвайки земя...
Абсурдите от вчера, са строги постулати.
Животът щом тече – не трябват правила!

Елитен цирк...

Захвърлиха премените от соц-а,
със дъх на лавандул и крем “Ивета”.
Гелираха коси, бради и прочее...
Отсякоха: От днеска сме елита!

И шоуто започна с пълна пара!
Класици прекроиха в каламбури.
Замятаха гьобеци Зара, Мара...
Мъжете преобърнаха хастари...

Оказахме се зрители на цирка.
Арената прелива в клоунади!
Жонглират със бухалки и бутилки.
И всеки миг е пълен с изненади!

След бисове по родните манежи,
елитът разбираемо проплака –
по нови светове лелей копнежи.
Започна да кипи, навън каймакът...

Театрите отдавна опустели...
Там, паяци преплитат мухоловки...
Елитковците в цирка вият трели,
накичени със камани “Сваровски”.

Първите

Най- първите са скършили снага –
в тревата снели, тъжно, сухи клони.
И стволове вековни във пръстта,
във пролет китна, мъртви листи ронят...

Защо ли ураганът вас избра –
във първите гнева си да излее?...
Фатална участ или зла съдба –
без време, сила знойна да изтлее?...

Пречупени, досущ, като кибрит!
Стърчат зловещо, сякаш страж оборен.
Приели участта без стон и вик...
В раздрана пръст, изтръгнати от корен.

Най-първите са скършени в калта.
По мъртвата снага, живот не трепва...
Ще ги запомни старата гора.
За тях легенди, тихо, ще нашепва.

Атмосферата

Единствено, тук, можеш да я вкусиш.
И да я вдишаш даже.
Със спектъра от аромати, цветове и шумове...
Да я фиксираш фокусирано във себе си....
А може и да я преметнеш, като ефирен шал -
през раменете си...
И да потеглиш бавно -
през повторимото и неповтарящо се ежедневие...
Но само бавно – със достойнството на мисис Браун.
Да обиколиш сергиите, които са втъкани
във панорамата на булеварда...
Тя помни всяко ъгълче на Бродуей...
Ще поздравите с нея продавачите на чехли и банани.
Ще поогледате цените на доматите.
О, тя е вече седмо поколение на Бродуей
и никой, никога, не смее да я мами!
Тя ще ви каже, че най-добре е да не тръгвате
из тесните му и странични улици.
Опасно е. Това са варикозните му вени.
Вървете си по Бродуей, основно, и не спирайте.
Освен за топла пица в “Мама Миа”...
Ухае вече на кафе и пържени филии...
Уханията дразнат обонянието.
И празните стомаси.
От тъжните картонени убежища
излизат да посрещнат изгрева,
с плесника на започващия ден
и жителите на подмостовието...
И само тук се вдишва атмосферата.
И се опипва даже...
Тъй лепкава – до материалност.
А можеш и да я преметнеш, като ефирен шал
през раменете си...
А мисис Браун вече си отпива с блаженство кафето,
оглеждайки, отгоре, булеварда с добрите си очи,
излъчващи магията на Африканско слънце.
Пред вас е мостът, свързващ тялото със варикозните му вени...
Над Бродуей, денят започва да тече...

Тъга

Там дето мечтите ми крехки цъфтяха -
на воля цъфти вече репей...
И стъпки щастливи, където ехтяха -
покълва немара и плесен.

Там дето се носеше песен и глъчка -
забрава, разруха витае...
И дето в огнището пукаха съчки,
висят плетеници от паяк...

Там дето ухаеха рози и ружи -
ухае на влага и бурен.
И дето утрата се къпеха в свежест,
тъгата е пуснала корен...

Там дето разсипвах смеха си звънливо,
звънливо ечи тишината…
И дето се радвах на образи мили -
разпукана зее стената...

Там дето било е, едва ли ще бъде...
Навеждам покорно главата.
Боли ме от спомени, мисли и думи...
С тъга се изпълва душата.

На половин цена

Нощта изглажда бръчките до съвършенство.
Вечерните цветя разтварят чашки.
“Онази” улица изпълва се със сенки...
Плътта се люшка сластно и зовящо.

Тигриците, готови да разкъсват!
Изпъват, там, телата, като струни.
При лунна светлина очите лъскат –
на хищно-изгладнели млади пуми...

И тя е там. Но по-встрани. Очаква.
Прегъната, очаква на бастуна.
На половин цена!...- от тъмното проплаква.
Съвсем за малко, можем да се любим...

На половин цена е нейната обява.
Възможно е надолу да я смъкне.
А улицата бавно опустява.
След всеки час, очите й помръкват.

През болката предлага тя да люби.
На капчици кураж от нея стиска...
А щрихите отново стават груби.
Луната избелява и увисва...

Капката

Видях отстрани как бързо набъбва.
Дали бе дъждовна? Дали бе сълза?...
Лицата напрегнати. Очите посърнали.
Ръцете опъват до болка юзда.

А кончето мокро, поглежда уплашено.
Навежда в неволя, покорно, глава.
Облива ги дъжд. Оглушават ги клаксони.
Очите блестят в нечовешка тъга.

Небето излива гнева си безмилостно.
Колите задъхано-гневно ръмжат.
Премигват с чистачки ритмично-учудени:
“Нима е желязна таз мургава плът?"

В зелена вълна се облива асфалтът.
Потокът се юрва лавинно напред.
“Не ни се изпречвай, че бързаме! Варда-а!”…
Каручката люшка прогизнала плът...

Видях отстрани как странно набъбва.
Дали бе дъждовна? Дали бе сълза?
След нея и втора и трета се втурват...
Те тихо валят. И обливат града.

Созополски мрежи

Огрява те сутрин разпалено слънцето,
морето докосва брега ти с целувка...
Животът на тласъци в теб се разбужда
със всички онези очаквани тръпки...

Отново рибарите тръгват с надеждите,
макар с натежали души във морето...
Обърнали гръб на доброто крайбрежие,
ритмично разсичат с веслата среброто...

Отново огласят те с писъци чайките,
надмогвайки сякаш шума на вълните...
Отново във изгрева влюбени двойките
почти ритуално вървят край морето...

Отново със глъчка те пълни тълпата,
във стария град и във новия град...
Отново разнася се в теб аромата -
на риба, море... Все до болка познат...

Отново си старото, тихо убежище
и прелест за всички творци си прикътал...
Отново вълнуваш с разпънати мрежи!
Отново си чудният, мамещ Созопол!

Вратата

Забравиш ли вратата към природата,
то значи, че на друга си почукал.
Навлезеш ли в пространството през другата,
със сигурност във избора си сбъркал.

Придърпал разрярен докрай завесите,
в мига, когато слънцето изгрява,
и ти помахват радостно дърветата -
това е знак, че от живота бягаш!

Останал вътре в плен на меки мебели -
лъжлив уют за морните ти стави...
Изкуствени слънца над тебе светят,
разпръснати модерно по тавана.

Потънал във света на умна техника -
по видове и функция различна,
на практика си просто неин пленник –
със очила и кашлящ алергично.

А тайната е семпла: следвай порива!
Човешката природа следвай просто.
Недей засенчва слънцето със щорите!
Порадвай му се. Тук сме само гости.

Поклон

Не сърди ни се, майчице.
Не, не сме те забравили.
Даже можем да кажем -
обичта удвоена е.

Ти, измъчена там си,
ние, тук, преживяваме,
твойте мъки и болки,
твойто тихо страдание...

Мъченица, но свята,
ти си в нашите сънища.
Обедняла, но горда,
в теб са нашите корени!

Натежала от мъка,
ти очакваш децата си...
Като истинска майка,
всичко лошо прощаваш им!

Не сърди ни се, майчице,
наша скъпа Българио!
Най-смирено те молим,
със поклон пред олтара ти!

Бургас

Курортен, мазутен, обветрен и прашен -
такъв си, откакто те знам...
Задъхан, напрегнат, кокетен във здрача,
с една дума просто – Бургас.

С пристанище пълно с моряшка романтика -
за летни, безгрижни туристи.
От къртовски труд то прелива на практика...
В моряшка неволя прогизва.

Със плажове шумни и пъстри, и втренчени
навътре, навътре в морето...
С тълпите от хора във слънцето вречени...
От треска за тен все обзети.

Със къщи кокетни и вили натруфени,
които от хубост объркват...
И с мрачни постройки, охлузени, схлупени -
подслон на човешката мъка...

Със кестенни улици и паркове стари.
С вечерното цветно стъргало.
Със шепот любовен изпълващ простора...
И с глухия плач на китари...

Чаровен, вълнуващ, разлистен и прашен -
емблема си морска за нас.
И люлка на хора чудесни, сърцати...
С една дума просто - Бургас!

На колене

Купувах едри портокали -
оранжеви, като слънца.
Там, от сергия, на пазара.
А продавачите - деца...
Напълних плика аз догоре
и тъкмо го поех,
я зърнах свита до тезгяха,
безмълвно да ме гледа...
Извадих портокал от плика
и й подадох да го вземе.
А тя се дръпна и извика:
“Защо? Недейте! Не от тези!”
Нима сгреших?!-изтръпнах мигом.
Май, не на място беше жестът.
Не исках тъй да се получи!
Простете ми! – въздъхнах тежко.
Момчетата във надпревара
ме увериха: Няма грешка.
Когато всички си отидат,
тя във боклука рови вещо...
Оттам се храни –
обясниха учтивите момчета.
Редовна стока не познава.
Затуй я извинете.
Кого да извиня?!– се питах,
дълбоко възмутена.
Тази, която преминава
през дните унижена?!
Тя вегетира и преглъща
човешката си гордост...
Не проси и не моли никого.
Живее от боклука “скромно”!
Изглежда някой друг,
ще трябва да проси извинение -
от мен, от теб, а пък пред нея
- да падне на колене!

Небесна фантазия

Седефено-розов безкрай -
със пухкаво сиви овали...
Коприна над залез узрял...
Кълба и вълни натежали...

Далечен и мамещ покой...
Фантазия в нежност изсипана...
Докосващ душата порой...
Отблясъци с пурпур посипани...

Прекрасен безмълвен декор
от звуци застинали в перлено...
Изпълнен със Моцарт простор...
Небесно-вълшебно притегляне!...

Без дебати

Отсичат с непростима лекота:
Да се отнеме бащиното щастие!
След строгите съдийски очила,
един пасаж “по дяволите” праща...

Везната не е уред да брои,
защото е устройство да отмерва...
На кой се падат, колко добрини -
добре ще е Темида да прогледне.

За чедото и той в любов гори.
Тревогите - сърцето му обръщат.
Понякога подтиска и сълзи,
защото следва правилото мъжко...

Ако се търси мярка за това,
чия любов е с повече карати,
за тях не трябват грамче и везна -
Темида да отсъди. Без дебати.

Буря

Следобедната суетня,
за миг превърна се в мълчание...
По нечий знак светът замря.
Просветна мълния в стенание...

Природата наостри слух...
Дърветa - листите подбелиха...
А вятърът със шепи прах,
опитваше да ги уцели...

Небето потрепери в страх
и тежки сълзи се отрониха...
Попиха в облаците прах...
Земята сякаш се отвори...

Разтърсващ стон. Парчета лед.
Денят се сви в небето горе...
Нощта провлече своя креп...
Тържествено ехти Бетховен...

Българката

Отде се взема този неин чар?!
Кой я захранва с туй омайно биле?!
Вълнуващ образ - в огнен дух прелял...
От векове - е все неповторима!...

Принцеси няма в своя родослов.
В земята тръпне силният й корен.
Когато иска да дари любов –
поднася я… със капчица отрова.

И всичките царкини на света,
не могат с чар такъв да те обвеят!...
Тя чака своя Гоя във нощта...
Пред нейното вълшебство - се немее...

докосване

Едно докосване по-нежно от дихание...
И поглед, който тегли в дълбините...
Където има радост и страдание...
Където рай и ад в едно се вплитат...

Едно сънувано и чакано видение...
Привличане до пълно съвършенство...
Едно разтърсващо, красиво вдъхновение...
Една безплътност, вплетена във сенки...

Една любов, гореща, като лава...
Пречистващо до дъното съзвучие...
Обреченост за полет към безкрая...
Вибрации от вечността излъчени...

Едно докосване по-нежно от дихание...
Жадуван полет, излетял от мрака...
Преливащо в безкрая отстояние...
Аз знам... че някъде ме чакаш!...

но утре би могъл

И не изричайте прибързано:
“Жесток живот!”
Животът ни дори и тъжен -
е дар от Бог!
Сега е тежък и горчив,
но утре би могъл -
да се усмихне сводът сив
от слънчев лъч пробил!
О, не изричайте прибързано:
“Пресъхнала река!”
Земята е непредвидима
и пълна с чудеса!
Сега е суха и безводна,
но утре би могла -
да бъде даже пълноводна
замрялата река!...

О, мъничка вълшебнице

Тогава в миг разбрах защо така е пусто -
не ме събужда вече на птичката гласа!
Запяваше от тъмно във клоните отсреща...
По нейната поява отгатвах за часа.

Изливаше със нежност омайните си песни.
И изгревът от тях, струеше в красота.
О, мъничка вълшебнице, аз чакам те! Къде си?
Без тебе не е същата родената зора!

Гнезденцето ти празно е сред шумналите клони.
Там вятърът отвява последните перца...
Къде летиш сега? Какава съдба догонваш?
Отде намираш смелост да прекосиш света?

Отново дом ще свиеш, но вече в други клони.
Зората пак ще срещаш - под други небеса.
О, мъничка вълшебнице, аз чакам те напролет!
Отново да изпълваш утрата с красота!

---

И въпреки

Прощавам ти “невинните” забежки...
И аз не бях светица. Не забравям...
Да се греши – съвсем е по човешки.
Във всеки има клетчица от дявола...

Спечели ме тогава безконкурсно.
Бях толкова зелена, че не знаех...
От младост, чак, не можех да допусна,
че с огън и съдба не се играе...

И въпреки... И въпреки...До теб съм.
До теб порастнах. Даже и старея...
Приемаме се примирено с грешките...
Докато не срещнем някога и Нея...

Фиеста в Созопол

Латинските ритми пристъпват полека,
поемат на пръсти в тъмата...
И скоро избухват във топлата вечер -
огньове от звуци се мятат...

Разказват ни тъжно за нечия орис,
далече, отвъд Океана...
А сетне ни грабват, без даже да молят...
Танцуват със нас до премала...

Със пончо, сомбрейро и вярното банджо
момчетата точно успяват,
да влеят в сърцата ни малко по малко
латинска магия накрая.

Свирете, не спирайте, нека се носи
латинският шеметен ритъм!...
Чудесна фиеста дори се получи
в сърцето на нощен Созопол!

Латинските ритми пристъпват полека,
а после избухват в тъмата...
Разпалвайки буйни огньове у всеки...
Усмихнаха даже луната!

Поклон пред наранената душа

Поклон пред наранената душа.
Та в мъката душата се пречиства!
Във кладенчето камъни лежат,
и ден след ден, полека го избистрят…

Не ме привличат ситите души!
Над тях остава празен небосклона...
Преситена - душата не лети.
Не са крилете дадени за слона.

Прекланям се пред страдния човек,
тъй както се прекланям пред икона...
Където има мъка – там е Бог...
Където Бог е – там не трябва друго!

Невъзможна любов

Луната се влюби във Слънцето...

Закопня за ... жарта му!

Изображения

Въображения на езерото -
след случаен вятър...

Нощен полет

Нощта раздипля тъмносин сатен...
Мълчание провисва на воали...
Беззвучно се изнизват във керван -
души-бездомни, сънища, дихания...

Безплътни птици пърхат със крила,
оплетени в невидими дантели...
Звездите – разпилени стъкълца...
Луната засияла - кехлибар е...

Потънала във мекия сатен,
през стенещи въздишки се провирам...
На нечие дихание съм в плен...
Дали се раждам или пак... умирам?!

с пет хляба

Не трябват тежки маси със послания.
Понякога и само къшей стига.
Души безбройни можеш да нахраниш -
със пет хляба и с едничка риба...

Такава е настройката ми лъвска

АЗ ИСКАМ! – ако истински го искам!
Такава е настройката ми лъвска.
Да влезеш с взлом дори и не помисляй.
Направиш ли го – вътре ще е пусто...

Дисекции на лъв не предприемай!
Прилагай ги основно на влечуги...
Лъвът раздава- често - без да взема.
Съмнително миришеш?... В миг го губиш!!!

Обидиха човек

Обидиха човек.
А той превързваше поредната си рана...
През болката опитваше да пее за живота.
Животът го погледна с изненада.
Понечи да попита:
дали ще стигнат бинтовете ...дотогава?
Във този миг камбаната заби...
Той стана.
Обидиха човек - пред храма!...

Открихме се

Открихме се сред шумната тълпа.
По хребета контурът се изчиства...
Очаквам да ме съживиш сега...
За да узная, че не си измислен...

Аз мъртва бях без теб. Без твоя свят.
Сега е утро. Свежо. Преродено...
Грабни ме на ръце до своя бряг.
Прелей от вените си в мойте вени...

Когато ми възвърнеш онзи миг,
кръвта във мен отново да се плиска...
Възторгът ще политне, като вик...
За да ни каже, че не сме измислени...

Душата ми

Това е моят храм, а в него трябва -
молитвено да стъпваш в тишина...
Ако решил си с песни да омайваш,
параклисът не е за веселба...

Вратите са отворени от изгрев,
но само за молитвени ръце...
Не става за разходки и за излет...
Защото си е храм. Той Е.

А дверите разтварях му широко,
в заблудата, че идват с вяра там...
Но време е да свикна със урока:
“Светът е любопитен и голям...”

Вратите вече плахо ще отварям.
Поредната плесница вкусих днес...
Достатъчно от раните ми пари...
Ако не вярваш... по- добре излез...

Златно-синя следа...

Преди да мръкне, става много светло.
Една червено-синя светлина
облива върховете на дърветата....
Морето се сбогува със деня...
И тихо се отдръпва, за да мине...
И всичко, до което се допре,
денят умиращ – става златно-синьо...
Дамян Дамянов


На болката отвърна – със любов...
Раненото сърце превърза - с песен...
Обиден се разбърза за отвъд...
А беше рано. Беше цветна есен.
Красиво е под твойте небеса...
Докосвам златно-сините дървета...
Нагазвам в златно-синята трева...
И тихо коленича пред - Поета.

Събуждане...

Животът е един вълшебен сън.
Събудим ли се, пак ще бъде изгрев...
Ще бъде миг към вечност... Странен звън...
Ще се пречупваме през звездни призми...

Сънят ли е живот или животът сън е...
Едва ли някой е узнал това...
Сънуваме до следващото тъмно?
Или реални крачим - до зора...

Вълшебство или не. Превратност просто...
Или пък плътност вътре в плътността?
Дали в живота си сме само гости...
Или пък истински сме, там - в съня?...

Сънувай го докрай. Живей го точно.
Бъди в съня съвсем, като в живот...
Дори да има знак за равнозначност -
ще се събудим... Утро ще е пак...

Тишина

Отдавна вече чакам пред вратата.
И тихичко почуках. От приличие.
“Премръзнала съм чакам топлината”...
Мълчание. И отговор от нищото...
Разбрах, че много скоро ще измръзна.
Усетих по симптомите – унасяне...
Потропах вече поривисто-бързо.
И даже казах: Там ли сте приятели?
“Сърцето ми е топло и голямо.
Не го оставяйте във плен на зимата!”...
Почаках за ответ. Прочетох:”няма”...
Пред портата стоя и гледам срината...
Макар неловко – пробвах и с юмруци...
Когато става дума за спасение...
Дочух единствено гласа на птици...
И тишината прати ми послание...
Отеква нейде, вътре слепоочно
кънтенето от мойто празно блъскане...
Вратата е бронирана поточно...
Сърцата са метални и излъскани...

Жената - след пет......ет

Най-светъл е денят преди угасване...
Най-кичест е цветът преди да клюмне...
А слънцето пред залез е най-ласкаво...
Най-нежно е морето преди буря...
-----
Ако признае просто, че е влюбена...
Дори да кажем влюбена в живота....
Повярвайте й. Казва го събудена.
По чувствена и чувстваща от всякога.

Отприщени са всичките нейни бентове.
Водата следва своя буен тласък...
Недейте твърде дълго да се чудите...
Летежът е красив, но твърде кратък.

Прошепне ли ви тайно, че обича...
Изобщо не поглеждайте с насмешка.
Повярвайте нa същото момиче –
отпреди трийсет... Точно. Няма грешка.

Красиви мигове

Да те докосне сянката на птица.
Морето да ти каже свойта тайна.
Да чуеш ясно, че земята диша.
С очи да плуваш сред звездите плавно.
Да те събуди дъх на свежо утро.
И хиляди звънчета в теб да пеят...
Да знаеш, че мигът не се завръща
и само във мига – СЕГА живееш...
Да се загледаш в крехката тревичка.
По детски да се радваш, че я има.
Да чуеш как се любят птици-
и малкото гнездо съвсем им стига.
Да минеш под дъга от седем цвята.
Да вдишваш колендро след лятна буря.
Отронен лист да ти подскаже есен.
Звезда да падне, а в мига си влюбен.
Снежинки на звездички да те ръсят.
Да сетиш, че покоят е във бяло.
Да видиш, че цъфтеж е пак накацал.
Че залезът пред теб е просто... зрялост.

Гранитово-сиво смрачаване

Гранитово-сиво смрачаване...
Гранитово-сиво небе…
Гранитово-сиво мълчание...
И плясък от силни криле.

Контурът на хребет нагънат,
се вписва на тъмния фон.
В плътта на небето светлеят,
завехнали рани от взлом...
От взлома на късния залез,
проблясват в гранита петна...
Сгъстила боите до черно,
пак прилепно пада нощта.

Ако поетите...

Ако поетите престанат да творят.
И слезнат от небесната си стълба.
Ако не искат вече да летят
и двете си криле напъхат в джоба...

Ако погледнат ярките звезди
и кажат безразлично: “Ясна вечер”.
Ако затворят куфара с мечти...
И клетият щурец решат, че пречи...

Тогава тъжно ще тече денят.
Животът ще е скучен и безличен.
Ако поетите решат това...
Светът ще бъде чисто прозаичен.

Поверие

Сега и двамата го знаем...
Щом вазата с кристалното мълчание се счупи
върху твърдта на търпеливо чакане ...
Все някой трябваше да е небрежен,
за да отвърне ехото: Обичам те...
И да повтори.
По буйната повърхност на реката
се носи розов цвят…
А, казват: Счупеното – е на щастие...

Patchwork

Заключваме след себе си капана.
Обгръща ни фалшив уют от вещи.
А помежду ни – празно и студено.
Един през друг поглеждаме отсреща.

Пришивахме. Придръпвахме. Кроихме.
Животът между нас е само кръпки.
От сложния кърпеж и вечна зима -
не знам дали съм жива или мъртва...

Сред планина от грешки и години
забравихме се вече как изглеждаме.
В менюто до дежурното “Прости ми”,
отдавна е изтрит реда със “нежност”...

Прищракваме внимателно капана...
след себе си. И само бавно дишаме...
Аз мога да отключа. Но в безкрая -
дали се среща думата “обичане”?...

Есенна композиция

Вълшебна есен – радост за очите.
И за душата тихо тържество.
Магия са, магия са боите,
с които ръсиш клонки и била.

До нежно жълто – пламъци червени.
Изписани с най-яркия пастел.
Надничащи сред тях елхи зелени,
завършек са на пищен акварел.

=======


Защо изпитвам давеща тъга,
когато гледам тази цветна радост?...
Нима не се живее за мига?
Мига разпукнал сладката си зрялост...

=======

Отронен лист – частица от живот.
Отнесена от вятърът надежда.
Изсъхнали под стъпките хрущят...
А бяха. Бяха във зелено-нежно...



=======

Прекрасна есен, радост за очите.
И за душата тихо тържество.
Божествен миг от дълбините бликнал...
Aз благославям твойто рождество!

Кръговрат

За нея спомените са игриви пламъчета...
Подвързани до детските й книжки.
Подскача с тях, като игра на “дама”.
Като играчки вечер ги прегръща...

Не й завиждам. Всеки с времето си.
Тя топла от прегръдката на мама,
уверено изкачва свойте хребети...
На токчета. Защото е голяма.

Тя иска да разбулва истини.
А не съзнава, че са просто древни.
Ще разбере- не всички кестени
ядливи са... Че има и отровни...

Да, кръговратът непреклонен е.
И споменът ми става по-бездомен...
Тя помни, че: животът сложен е...
А, аз - че някой ден ще стана... спомен...

Сътворение

Гората плува в призрачни мъгли,
които като преспи се стопяват...
Небето пламва. Изтокът гори.
Рубинен взрив и... слънцето изгрява.

Безбройни флейти в утрото трептят...
Тържественост в поредното творение.
Денят се ражда в цветове и в звук...
И всеки нов за нас е... Сътворение...

---

Рисунка с пръсти...

Ресници са брезите край водата...
Не трепват и от вятъра дори..
Заставам мълчалива до платното.
От днес рисувам - с пръсти и бои.

----------------
Как тихо и спокойно е...Ветрецът
ухажва в полет падащо листо...
Като прашинка пада в езерото.
Като сълзица в светлото око...
Нанасям плахо първите си щрихи...
На лятото зелена е кръвта...
Но ето шаренее и полата...
Воланите размята есента.
Зеленото докосвам с показалец.
И жълтото не смятам да щадя...
От него ще разцъфнат минзухари.
Почакай – есенните са в лила...
Дъбът е стъпил сигурно и тежко...
За неговата сила - плътен цвят...
Дърво без име в него се заглежда...
Не се заглежда – моли за живот...
Ръцете ми се движат по- уверено.
Оформя се и можеш да четеш...
Зелено...
Жълто...
Синьо...
Минзухарено…
Докосвам листа с пръсти и копнеж...
---------------
Тревожен, птичи грак ехти задавено...
Дали ще мога с моите бои...
На листа да предам живот-дихание...
----------------

За да успея - нужен си ми Ти...

Кристален звън

И занемяла съм
без сън без звук...
Часовникът
отмерва разстояния...
Неделя днес е...
Утре ще е пак...
Замирам в тържеството
на камбаната...

безжертвена клада

Аз те чакам пак, моя любов...
Казват “късна” на нашата клада...
А, нима има късна искра?
Или има контури за пламък?

Ненавиждам, че делникът пак,
влачи стъпки артритно и бавно...
Че часовникът движи се с” трак”...
И отмерва със “трак” магистрали...

Не, не търсим уютен хотел...
Пак в онази затулена стая...
Да се вгледаш божествено в мен...
Да ми кажеш виновно, че “ знаеш”...

Аз не искам да търся вини...
И не искам да вземам награди...
Моя първа любов, приседни...
И последна безжертвена клада...

Захапан във собствен капан...

В красиво- лирическо- бяло
разхожда се скелет в нощта...
Потракват му зъбите вяло...
Кого ли да схруска сега?
Притворен зад маска на вещер -
подскача с финес на котак...
А, после със вдигната вежда -
превръща се в своя обрат...
Размисля се: колко е сложен!
Тъй сложен до сложност, че чак...
Във сложност съзира надежда:
по-лесно се действа във мрак.
От черните мисли чернее.
А, всъщност светът си е бял.
Размисля се: Нека посмеят!
И ловко замисля капан.
За птици, за хора, за всичко.
Каквото се хване, все кяр.
По важно е някой да писне!
Плачът си е просто балсам.
Как вещо успя да се скрие!
Магьосник същински призван!
От сложност залитна горкия.
Захапан във собствен капан...

Една прашинка светлина в божествения ден на Юта

Ако откриеш красотата на скалите...
Ако усетиш колко щедра е твърдта им...

И ако видиш как слънцето подскача по острите им ръбове,
а вечер уморено на кълбо се сгушва в каменната пазва...
Ако дочуеш зовът на изначалието,
отекващ в стъпките на онзи род потеглил от Елим...
Ако преминеш хоризонтите отвъд, долавяйки
че кодът на начеващият ден съвпада с древните вибрации на Сенаарската земя...
Тогава... бил си в камениста Юта...
------------
Една душа уверено разтваря поредната си мъдра страница в изгряващото утро...
Една прашинка светлина в божествения ден на Юта...

А думата само една е...

Четирийсетдневна молитва стори.
И толкова дена – във пости.
Четирийсет свещи във църква пали.
Поискай четирийсет прошки.

Четирийсет думи за обич спомни.
С четирийсет въглена – сгрей ги.
Четирийсет огъня в теб запали.
А после със обич залей ги...

Земята, небето и брат си моли -
Да сторят във тебе покоя...
Четирийсет нощи в четирийсет дни...
А думата само една е...

Есенна закачка

Изписани са тонове листа...
Изпълнени са нетните пространства...
Да величаят твойта красота.
В кавички... Без кавички. Пак се раждаш.
Червено-жълта... В огнена ръжда...
Пристъпваш тихо.
Сетне пък – изригваш...
Омайнице!
Пак рано си дошла!
Помахваш ми...
А, аз пък ти намигвам... ;)

Той не пише поеми

Той не пише поеми. Точно туй не умее.
А, не помня били ли сме влюбени.
Той ми казва: Повярвай. Аз живея за тебе.
И тогава забравям за другото.

Той възхвали не пише. Няма много и време.
А, понякога виждам го скучен.
Често казва: Не мога - да живея без тебе...
И душата ми просто се свлича.

Той мълчи. Аз мълча. Може с дни да немеем.
В някой миг е дори вулканичен.
После чувам:Разбираш ли, дишам само чрез тебе.
Правя превод: До смърт те обичам.

Той е моята сянка. Бях дете.И пораснах.
Ей, така. Неусетно до него.
И не бих го направила... Та, душата ми плаче.
Не забравям: за мене живее....

Опознахме до клетка през поток от години
свойте навици. Странни привички.
И дори да си тръгвам ме възпира с: Обичам те!...
Победена, аз пак се завръщам.

Не говори възвишено. Не говори излишно.
Между нас все по нещо боксува.
И когато си мисля, че желая и другото...
Той ми шепне: С уста те рисувам...

Вървим по детски

Вървим по детски - боси по брега.
Под стъпките ни твърдо е до пясъчност.
Ревнивите вълни ги трият с вой.
И ги отнасят в светлата прозрачност...

Посоката не знаем... Затова
поемаме след писъка на чайките...
Сдрачава се. Потръпваме от хлад.
Водата милостиво ни погалва...

Поглеждам те. Докосваш ме с очи...
Вълните са ритмични и насечени...
Вървим безпътно-бавно... И мълчим...
Като деца повярвали във вечност...

било и не било...

Откъсвам бавно всяко венчелистче...
Редя на ум: било и не било...
било и не било...
И вместо да узная свойта истина -
Узнавам я за голото стъбло...

Релаксиращо

Настани се удобно. Не завръзвай коланите.
Ти пътувaш. И трябва комфорт.
Отпусни се. Под тебе е меко и галещо.
А, пред теб е безмълвен простор...

Всички чувства, добре е, да заспиват промъркващо.
Като котета в объл панер.
Ще ти трябва едничко. Поддържай го будно.
Именува се кратко – Възторг.

Забрави. Забрави, че омраза отглеждал си.
Изцеди я до капка от теб.
Ще ти стане студено. Но не е безнадеждно...
Идва топличко вече наред...

Радостта е на струйки. Ароматно облива те.
Всичко плува в мускус и жасмин...
Ти потъваш във облак. И възторг те обвива.
Дълъг път. Чистота. Нито звук...

Настани се удобно. Не завръзвай коланите.
Ти пътуваш през своя живот.
Той наясно е с пътя.
И на “ти” е с посоките.
Довери се на своя пилот.

Накратко

И точно Тук- е моят дом.
А, Там е - моята Родина.
И коренът ми – пак е Там.
Домът и Там – не е зазидан.
Когато Тук съм – искам Там.
А, Там ли съм – жадувам тука.
Е, значи съм и Тук и Там.
Спокойна съм, обаче - Тука.

И научих

Бях отдавна на двайсет и пет.
Удвоих ги. Че даже – отгоре.
И научих, че хубав букет
се надипля през всички сезони.

Че животът е строг. Затова -
всяка страница бавно разгръща.
Той не може да махне с ръка –
да се върне назад да обръща.

Че опиване с прясна шира
е досущ, като с вино “покръстено”.
Не от тях закипява кръвта.
А, от тежкото вино. От гъстото.

Че на мойте години любов
не пристъпва в атлазена роба.
Ако чукне е с поглед суров.
Който пита: Нима си готова?

Бях отдавна на двайсет и пет.
И през толкова още преминах.
Но научих, че “сливи за смет”,
по си струват от перла в витрина...

По християнски

Попаднах в турболенция и всичко в мене
се разлюля по Рихтер във прогрес.
Попаднах в лоното на кратер дремещ...
Не ме остави да броя до пет.

Попаднах в ураган завихрил злоба...
Стаил омраза във парчета лед.
Засякох се с лукавия, прикрил отрова
във захарна фунийка сладолед...

И чудя се - защо? И моля Боже,
ако решиш дари го със душа.
И още нещо искам ... Ако може.
Тук коленича: Дай му и ръка!

съм

Не съм река за тихи брегове...
Порой съм аз,порой нанейде смитащ...

Не съм снежец, поръсил кротко праг.
Лавина съм потеглила сърдито...
Не съм и птиче сгушено във злак.
Орляк във мене неспокойно пърха...
Не съм искра просветнала във мрак.
А огън лумнал сред вода и суша...
Не съм и вятър, кротко листи смел.
А буря съм и ураган-задухал...
Не съм жена над гоблен избелял.
А, мълниите гледам във очите...
----
Порой съм, но съграждам. Не руша.
Пожар съм, но от изгреви засветил...
Летя, когато искам да летя...
Отдъхвайки – оглеждам се в небето...
-----
Не съм жена за хленчещи мъже.
Подрънкващи с чинийки от кафета...
Не е за мен удавник съживен,
отблъскващ се безцелно в бреговете...
-----
Навярно тук, такъв не е роден...
Навярно, ще го срещна нейде Горе...
Не съм жена мечтателка за плен.
А, съм жена разтапяща простори...

За една добави - с послеслов...

Подари им по цвете, поете.
Подари им от твойте цветя.
Ако трябва – разплитай букети.
Ако трябва разравяй върха...
Те очакват и плахо пристъпват.
И протягат невидимо длан.
Поръси светлина във букета...
Подари им и онзи гердан –
малка мидичка, морска звездичка...
Раковинка и стиска трева...
Раздипли ги щом грейне Зорница...
На морето сложи и гласа.
Знаеш как. Ти, умееш, поете.
И по думичка дай за надслов...
Подари им по мъничко цвете.
За една добави - с послеслов...

Разказвай ми

Разказвай ми. Обичам да те слушам.
Припомняй ми легенди и истории...
Гласът ти, като в люлка ме полюшва.
Докосваш ме с приятните си спомени.

Нали сме расли на съседни улици.
Навярно сме се срещали случайно.
Там, някъде. Сред пъстрата навалица...
В неделите сме чували камбаните...

Вървяли сме насреща в тихи паркове.
Или през ред били сме нейде в киното.
Светът наистина е много малък.
Тъй бързо се изнизват и годините.

Животът ни е разпилял нехайно...
Като прашинки ни разсипа времето.
А, в София звънят все тъй камбаните.
Далече сме от тях. И от неделите.

Разказвай ми. Обичам да те слушам.
Това, което казваш е красиво.
Във думите ти тихичко се сгушвам.
Гласът ти ме люлее и приспива...

Благословен ден - 20

И беше най-светлият ден.
Най-слънчев, в най-цветната есен...
Изтръпнах от радост. Узнах,
че днеска със теб ще се срещнем...

Часовникът бодна стрелки
в мига отреден да изплачеш.
Макар упоена, дочух –
Синът ми е тук. И ме чака.

От първия допир усетих –
решителност блика от тебе.
Юмручета стиснати в знак –
Повярвай ми. Силен съм, мамо.

Аз знам, че така е. Аз знам.
Ще търсиш и няма да спираш.
Нали си частица от мен.
Наясно съм. Не, че разбирам.

За мен е най-светлият ден,
Най-приказен в цветната есен....
Юмручета. Поглед вглъбен.
И гълъбче кацнало с песен...

Обич

Само ти, сине, знаеш – щом прошепна “отивам”...
Че през огън минавам, ако трябва да стигна до там...
Със тревога ме чакаш. Само ти не заспиваш.
Твойта обич е нежна. Мойта обич към теб е пожар.

По гласа ми усещаш, ако облак дъждовен е минал.
По лицето долавяш всяка сянка на болка и скръб.
Знаеш моите тайни. Аз от теб и не искам да крия.
Ти обичаш ме силно. Мойта обич към теб е до смърт.

И когато усетиш странно-нежно подръпване...
Някой ден. След години. Не потрепвай от страх и от студ...
Аз ще бъда до тебе. Любовта ми към теб ще е жива.
Ще е тайният знак,че закрилям те даже без плът....

Виртуално

Виртуално обичаме.
Виртуално, понякога мразим.
Виртуално се срещаме.

Виртуално си даваме път....
Виртуални раздели.
Виртуални надежди отново.
Виртуално е уж...
А, душите реално болят.

Виртуално очакване.
Сред едно виртуално пространство.
И реално безсъние.
След бездушно прострелян момент.
Радостта е пронизана...
И си казваш –Напразно...
Напразно...
Отбелязваш решително –
вече край - с виртуалния плен.

С чаша чай в утринта
пред екрана се взираш отново...
Лична страница.
Постинг.
Нов рекомент.
Зачервени клепачи...
Мотивация с твърда основа.

Екстрасистулен старт –
Във реалния ден.

Пир

А, лешоядите се готвеха за пир...
Бе лунно. Бе потайно. Бе възбуждащо.
Очакваха я да приключи най- подир.
От дишаща - по принцип се въздържаха.

Един изграчи: Ами, ако не...
Настана смут край гаснещата жертва.
Луната в светли шепи скри лице.
Острете клюнове! – озъби им се вожда.

Но, тя е жива. Още е с душа!
Изписка истерично лешоядка.
Затракаха зловещо във нощта:
Я, гледай я, каква е адвокатка!

Провиси клюн младеещата плът.
След грака бе покълнало мълчание.
А, жертвата се молеше за смърт.
Бледнееше луната в отчаяние...

Към призори завихриха купон...
Разкъсваха със яките си човки...
Душата бе над тях. Видя оттам -
как късаха и сетната й клетка...

Какво показва

И казваш кръговрат е. Да почакам.
Ще дойде изтъркулната от някого.
Изрекъл името ми със сърцето си.
Часовникът ми днес показва “лято”...

Насила ли да спра с ръка стрелките му.
Секундите са точно на двусричката.
Обичам днес.Сега е изкусително.
Звучи ми “век”да чакам кръговрата.

Сега съм точно зной. И пиещ мрак.
Сега съм водопад. Небе. И дюни.
Ако зачакам онзи кръговрат...
Ще бъдем пак. Но няма да е юли.

Почакай малко. Имам и въпрос.
Ако реши. Дали ще го позная?...
Ще ръшне ли тревите ми с откос?
От Ада ли ще дойде. Или Рая...

Часовникът ми до секунда точен е.
Отмерва безпогрешно и синхрони.
Какво показва твоят между впрочем?...
И има ли настройка да те буди?...

Пластове...

Приятни мигове редуват се със тъжни.
Закономерност. За да разберем,
че само красота не ни е нужна.
И хубостта омръзва. Някой ден.
Сега е есен. В багри и позлата.
Желан покой, обгърнат в мекота.
Ще духне вятър. Ще смете листата.
И зимата ще писне за права.
Животът ни се ниже на етапи.
Ту тъжно...
Ту красиво...
После пак...
Познатото – отново непознато...
На пластове моменти се редят..

как?

И как да се справим с това неспокойно море…
Което ни дава живот, но единствено с приливи.
Когато отлее се нямаме вече ръце.
И нещо от нас си отива... Отива завинаги.

И как да се скрием от тези стотици очи…
На светнали кораби, чакащи рейд сред стихията.
Не искам да трием онези издайни следи,
които остават, по пясъка заедно с мидите.

И как да запазим соления дъх на море.
Да върнем живота на малкото стъпкано коренче.
О, нека изпишем по пясъка с малко перце…
А, после да пълним джобовете с мънички камъни.

И как да го спрем със вика си – не тръгвай назад…
То следва закони по-древни от слънцето даже.
Луната е мъдра. Когато звезди затрептят….
По нейната нишка да тръгнем. И тя ще ни каже…

Спомен от празника...

Изтрих прахта.
Внимателно почистих.
Повърхности.
Картини.
И иконата.
Когато я докосвах
забелязах
че съм поставила
във левия й ъгъл
един изсъхнал вече цвят.
От лятото.
От някой Светъл
Празник.
Ако го взема
в малката си длан...
Ще се разпръсне...
Оставих го.

И се помолих...

Цената на мига

Не се завръща камъкът от полет.
От полет се завръщат само птиците.
Простих си, май. А, прошката покой е.
Най-трудно е да молиш мир от себе си.

Живот е. Затова и стават грешки.
В съня понякога долитат жерави.
Тревата бе порасла под нозете…
Но някой изкоси… Набоде ме.

Сега е тихо. Мамещ е покоят.
Сърцето само тласка нежни спомени.
Живот е. Затова. Но пък си струва.
Зарад мига. И неговите пориви.

Тя мъкнеше измокрена ... небето...

Оставяше колата си встрани.
Охлузена и сива, като дните й.
Не смятахме утрата за добри,
ако не зърнем дребната й фигурка.

Маршрута й до болка бе познат.
Започваше от ниските сандъци.
Разравяше с Клондайкска вещина,
преливащите пликове с болкуци.

От горните етажи я оглеждаха,
отпивайки от чашите кафето си.
Тя сякаш беше част от мрежата
на сивите контейнери в комплекса.

Подреждаше старателно находките –
чинии, дрехи, кукли и саксии...
Легла и маси, и столОве всякакви...
Къде побираше ги, mama mia?

И този ден започна, като другите.
Маршрутът се покри до милиметър.
Жената пак усърдно си се трудеше.
Дъждът се счепка с палавия вятър...

Притъмни се. Намигнаха светкавици.
Прибрахме се зад щори и пердета.
Съзрях я долу тази свита странница -
Тя мъкнеше измокрена ... небето...

В памет на Мариана Димитрова

Разглеждах те на тази малка снимка.
Усмихната. Доволна от живота си.
И само месеци след нея си потеглила.
В безкраен път потеглила си кротко.

Дано да си намерила покоя.
Навярно ни поглеждаш пак усмихната.
Но някъде от чистото. От горе.
Дали летейки, нещо си помислила?...

В едно съм сигурна – надскочила си болката.
Летеж над страховете. Над обидата.
Преградата е фина. Долу кално е.
Избрала си незнайното пред сивото.

Една колонка нейде в ежедневника.
Все този начин. Все едно и също.
А, болката? Това, че е кървяла?..
Разбирам те. Навярно. И прегръщам.

Рутинно

Омръзна ми да ти засичам времето.
Да ти измервам лъча на усмивките.
Да чакам безконечното ти “временно”.
Когато в теб хлапакът ще утихне.

И уморена съм. И смешно е.
Не се ли отегчи във съща роля.
И аз не съм разбира се безгрешна.
Но ти си супер. Даже и отгоре.

След толкова години пробно дирене
как не откри сърдечната си тръпка.
На себе си ще крясна вече: Стига ти!
На теб: Разбра ли, че лехата стъпка?

Да, мачо си, но искам да си друго.
Да ме погледнеш искрено и кротко.
Да слушаме Вивалди. В зала. В събота.
Да търсим извисеното в живота.

Какво ни свързва след като е скъсано.
Дълбоки корени е пуснал навикът.
Да се измъкваш лекичко на пръсти.
А, аз да мъкна тежестта на камъка.

И тъжно е. И късно е. Промени?
Едва ли ще настъпят. И не искам.
Нима във мъртвия ще засинеят вени?
В които пак кръвта ще се разплиска...

Докосващо...

Мой нежен полъх в късния цъфтеж.
Молитва тиха в чезнещо дихание.
Керван потеглил в бедуинска нощ.
Във няма жажда пясъци преминал...

Мой сетен пристан в гаснещия ден.
Последен лъч, от който става чудо.
И крехък пламък на едничка свещ.
Не искам. Как не искам да те губя...

Коричка хляб за гладната душа.
Троха любов в светлика на Елима.
Прощален мах на жеравни крила...
Докосваш ме. И зная, че те има...

Просто - аз

Аз съм тази, която повдига сутрин пердетата
и подканя лъчите да влязат.
Аз съм тази, която разстила уюта.
И поставя на масата ваза.

Да, аз съм тази, която преглътнала болката
слага нежно на вашта компреси…
И покрива ви тихо, когато уморени,
на дивана, заспите със дрехи.

Аз съм същата, която полива грижовно
във саксиите цветни тревички.
И чиито очи безсловесно ви казват:
точно аз, точно аз ви обичам.

Аз съм. Аз съм, която прелива живот
на букета от празнични рози.
После същата тази, уморена във мрака
ще въздъхне над стих. Не над проза.

И съм същата, която изпраща ви сутрин.
И с тревога във пътя ви мисли.
За която, понякога казват -
тя остави недописани листи.

---

Благословен е огънят във дом

Ела и поседни. Поспри се малко.
И в птичето пулсира сърчице.
Изпя морето. Цялото изпя го.
Не само пя, а даже прекоси.

Помилвай, пощади жарта от Бога.
За да припари трябва й подслон.
Не чакай до искричка да остане.
Благословен е огънят във дом.

Седни. Отдъхвай. И небето чу те.
Изслуша те. А после замълча.
Зарей очи. А, после щом се мръкне
си избери най-ярката звезда.

Поетите не спират – ще ми кажеш.
Не са от уморените коне.
Да идем там. На острова тогава.
Не питай нищо. Знаеш накъде...

синхрон

Свери ли си часовника? Погледай в него.
В синхрон ли е със онзи водопад?
Пред който коленича и немея.
Свери ли го да не върви назад.

И всеки миг във красота ме къпе.
Дъхът ми пресекулково кънти...
Апотеоз на Земно и Отвъдно...
Дали да вярвам. Просто подскажи.

Картини. Цветове. Вълшебни. Тръпни.
Желани мигове. Библейски небеса.
Направи ли стрелките да не връщат?..
Да са в синхрон със Тук. И със Сега?..

С вятъра на кея

Не си във нощните листа,
които дишат шумно с вятъра.
Не срещнах стъпки по брега.
Не те видях да минеш пясъка.

Помолих мъдрото небе –
две букви само да изпише.
В безупречния калиграф –
не си сегашен, ни предишен.

Аз търсех твоя парещ дъх…
В Сахарска гибла да немея.
Очаквах сянката на мъж,
поел към мене от безкрая…

Нагазих в езерни води
с надеждата да е дълбоко
Измамно светещи звезди.
Една илюзия в небето.

Понесла кода на жена.
На същата онази Ева.
Аз те измислих. И родих.
Сама съм. С вятъра на кея.

Ще се познаем и Отвъд

Ще се познаем сигурно в тълпата.
Ще бъда с пелеринена наметка.
Лицето ми по-бледо от луната...
Със същите очи ще те погледна.
А, ти ще си търговеца на риба.
Ще спра пред теб и тихо ще поискам.
Ще ми отмериш в плик до половина.
Ще ме погледнеш и ще стане ясно...
Ще минем бавно, бавно през тълпата.
Ще бъдеш пръв. Аз кротко ще те следвам.
Къде отиваме ще знаем ясно.
Ще знаем, че ще е последно...
Щ бъда бледо-восъчно красива.
Ще си търговец - познавач на риба.
Ще следваме гласа. Натам където..
Морето постепенно ще ни скрива...

Камбаните бият тревога

Поглеждат ме нямо очи.
Ръце ме докосват с въпроси.
Защо? Точно теб? Разкажи?
Разголват. Разкъсват. Пробождат.

Къде да те скрия, любов?
Жълтичка, Луничка и Слънце.
В гръдта ми красиво блестиш.
А всеки очаква по зрънце.

Разстрелват. Разпъват. Крещят.
Камбаните бият тревога.
Въпроси куршумно летят..
Отвръщам им: Питайте Бога.

Искра

Когато пламъкът докосне пламък,
тогава лумва истински пожар.
От този огън не моли пощада.
Не чакай милост – бръкнеш ли във жар.

Понякога догаря. Става пепел.
Не го подклаждаш? Няма там живот.
Щом Обич с Обич се пресрещнат –
искрата е изпратена от Бог.

Бе човекът нает за боклука

Той събираше клечки, боклуци.
И напредваше бавно по пътя.
Беше мургав и тежко пристъпваше.
Бе човекът нает за боклука.

През стъклата го гледаха втренчено.
От комфорта на Хонди и Фордове.
Някой може би дъвчеше сандвичи.
Друг премисляше салда и фондове.

Той събираше съвестно в пликчето.
Всяка книжка, огризка и прочее...
Някой може би включваше дискове.
Той придърпа на ризата копчето.

Уморен, сгъна крак край канавката.
И извади увита закуска.
Ягуар се надбягваше с вятъра.
Май, случайно отгоре запръска...

Дребнотемие

Ще си отида, както съм дошла.
И изстрели не мога да понясям.
Целете се, но моля не в гърба.
Отстрелвания гледайте в лицето.

Поетите не раснат от трохи.
Не утоляват жажда в дребнотемие.
От удари на прашки пак боли.
Пораслите не лазят по колене.

Въздушна съм. Ще литна, като сън.
На заранта ще бъде много тихо.
Понякога си спомняме съня.
Понякога - сънят ни се усмихва.

Дуелите не са ми по вкуса.
Жена съм. И покланям се на цвете.
Боравите ли точно със цевта?
Откатът е опасен. Запомнете.

Не свършва ден без счупени стъкла..
Олтара прекроен е във мишена...
Не се целете, моля ви в гърба.
В лицето някой сигурно ни гледа.

Дали си ти?

Дали си ти? Дали си ти?
Сърцето питаше се звънко.
Какъв въпрос? Какъв въпрос?-
Отвръща ехото оттам.
Дали вали? Дали вали?
Очите взират се отвънка.
Прекрасен дъжд. Прекрасен дъжд...
Кънти под купол, като в храм.
Дали си ти? Дали си ти?
Се питах тихичко до вчера.
Какъв въпрос? Какъв въпрос?
Отвръща нежно нечий глас.
Под този дъжд. Под този дъжд
вървя сега. Не питам вчера.
Не търся брод. Не търся път.

Да се удавиш е съдба...

Чаша горещ шоколад

Допивам чашата със парещ шоколад.
По ръбчето й стичат се браздички...
О, колко фигурки от дъното мълвят –
Тук пиленце. A, там пък конче тича...

Съзирам водопади и гори..
Лагуни и пустини. И морета.
И слънце се изписа отстрани.
Обръщам я на бялата салфетка...

Денят ме завъртя – закуска, чат...
А, привечер разходка по пътека.
Преди да легна чашата видях.
Надникнах – шоколадът се разтекъл...

Оттеглих се...

тихо на много светлинни години.
От всичките вас, към които поглеждах с любов.
След многото прозвища- помнете ме просто без име.
Без име за вас съм. Обрахте зеления плод.
Дойдох с чистотата и слънцето носех във длани.
И обич ви носех. И нея потулихте в кал.
Сега съм пак същата. След болките чиста оставам.
Блажен е не взелият, а този - докрай се раздал.

---

Остава

Не търся вини. А и думата мъст не познавам.
Оттеглих се тихо. И пътя пред себе си знам.
Веднъж ни се дава. Не вземем ли – то си отива.
Раздавах сърцето си... И слънцето носех на длан.
Във тежките мигове - вярна и чиста остана
сестрата до мен - спасително рамо и бряг.
Добре ли си мила? – долиташе там от безкрая.
В регистъра пише, че имам единствено брат...

Ave Maria

… прошепва вятърът в листата..
… въздъхва тъмното море..

… Един живот. Викът е кратък..
… по пясъка дъждът снове..
… перце от птица пада в полет..
… светлее в изгрева небе..
… затихващ вопъл стене в мрака..
… проплаква във съня дете...

---

до Зора

Между Земята и Небето съм...
Безкраят - ме мами със безболкова нега.
Да полетя в ефирната омая.
В онази странно-млечна светлина..
Да затая дъха. Като тогава...
Да се разтворя - вечност във мига.
Във нежните пулсации на плъзгащото тяло..
Ти, помниш всичко, пареща тъга.
И раните да съблека. Като ненужна кожа.
Те земни са. Без мен да си кървят.
Ще ме простиш ли мен?
Прости ми. Ако можеш...
Надявам се. Нали е кръговрат.
Между зачатието и Края съм.
Не зная
Кое притегляне да избера.
Небесно или Земно.
Рая или Ада?
Ти тук си. Ще остана до Зора.

Когато звъняха камбаните

Тя знаеше - елхата в къщи свети.
Усещаше, че лъха на сладкиш.
И помнеше, че дните постни бяха.
Гласът й шепне: Трябва да вървиш.

В две ранички приготвила прилежно -
Лекарства. Спирт. Консерви между тях.
В града им днес е празнично и снежно.
А, тук - комари. Гниене. И смрад.

Във лодката едва побра багажа.
Лодкарят - малко повече от пет.
И вярваше, че Бог им беше стража.
Бе сигурна, че Той върви напред.

Притвори клепки. А стомахът - свири.
Но пазеше трохичките за тях.
Там горе някой тихичко умира.
Тя няма право да бленува хляб.

Пристигнаха. И след лодкарят свърна.
Препъваха се във камари смет.
Когато влезе, олюля се първо...
Кураж си даде: Всичко е наред.

В мизерното легло очи горяха.
Ръка изсъхнала видя отпред.
И чуваше - камбаните звъняха.
Далеч оттук- разчупват хляб с късмет...

Щом живи сме

Надскочих себе си.Открехнах лесно
душата си пред жадната тълпа.
За грешките се сещаме последно.
Ръцете си опарих във жарта.

Не съм от гордите. Но знам цената
на малкото , туптящо ядърце.
Опазвах го докрай. За да е свято.
Прекрачиш ли чертата... Накъде?

Сега съм, като Данко със сърцето.
Държа го в длан пред хищните ръце.
Все още живо е. Дори просветва.
Тъй скъпо е. Не трябва да умре.

Прибирам го обратно. И не моля.
Пъстърва се лови във чист поток.
Отивам ли си - не изричам сбогом.
Щом живи сме - над нас е само Бог.

Звезда без име ще засвети в бяло

Ако си силен, буен водопад,
то аз съм малка, приказна рекичка.
Ако си дъб - разлистен и клонат,
до този дъб съм нежната брезичка.

Ако си изгрев – радост за света,
то аз съм утро – светло и звънливо.
Ако си залез – пръскащ красота,
във него аз съм златната магия.

Ако съм щрих от приказен пастел,
то ти си в него пълният завършек.
Ако си дъжд над пясък зажъднял,
то аз съм жадната, за влага, суша.

Ако в небето, моята звезда,
след дълъг път, до твоята е спряла.
Те ще се слеят кротко във нощта.
Звезда без име ще засвети в бяло.

Позволи ми

Позволи ми да сторя така,
че слънцето тихо да слезне.
Да приседне до мен в тишина.
Позволи - най-вълшебното време.

Позволи ми да сторя това –
Над морето без сън да се рея.
Да окичвам небето с дъга.
Позволи - най-безумното време.

Позволи ми да бродя без дъх.
През поле с маргарити да тичам.
Точно днес позволи ми това.
Позволи ми. Защото обичам.

Малки къщички

Малки къщички свити очакват в снега...
Пушат топло, а нямат комини.
И защо ли? Защо ли навяват тъга...
Малки къщи с надеждици бели...

Не кроят, в тях, не шият мечти за света.
Светят вечер със малко прозорче.
Там изричат: красиво се стели снега...
Не обсъждат пакети и борси.

В тях приготвят подаръци - дребни неща.
Там е топло дори без камина.
Малки къщички тихо въздишат в нощта.
И очакват добрата година.

икона се вае във пост

Пеят феи. Танцуват богини.
Назовавам се само - жена.
Много бури по пътя преминала.
През огньове от много слънца...

Искам малко, разпалено пламъче.
На което да стопля душа.
Да не пърля коси във пожарите.
Нестинарските танци греша.

И попивам, попивам с душата си...
Всеки звук в мен събужда живот.
Щом обичам – обичам пред Господа.
Знам – икона се вае във пост...

под светнали череши

Викът потегля. От дълбокото.
Прекрасен е. И е в летеж.
Попивам жадно твойте сокове.
Мигът е зрял. И е в цъфтеж.

Раздиплям тежката носия.
Обличам я под звън на чан.
Морето ще ни е месия.
Води ме. С теб ще съм до край.

Ръката ти ме топли кротко.
Сега небето ни е храм.
Сърцето ми примира сладко.
Обречена съм. И го знам...

Вървим под светнали череши.
Под стъпките ни пак цъфтеж.
Поръсва ни сълза от птица...
А изгревът запалва свещ...

Разходка по брега

Във сянката на съботния ден
дърветата обличат се с мълчание.
А въздухът - прашец е посребрен...
Поемам го в измъчено дихание.
Тогава елегантен джентълмен
показа се усмихнато от ъгъла.
Небето се изчисти и над мен
политнаха във ято бели гълъби..
Тогава казах си – защо тъжа,
когато слънцето не се е скривало...
Потеглих ведро по брега,
а той потъна пак зад ъгъла.
Погледнах на света с очи,
като дете след плач за обич.
Изсъхнаха сълзите. Не личи,
че е пълзяла в тях тревога...
Загледах се в блестящата вода...
Помислих - колко малко трябва...
Когато някъде, наистина, боли
Да се усмихнеш само.