Моите Песни

My Photo
Name:
Location: Indiana, United States

"Поезията, истинската, висша Поезия, е жив и тайнствен мост между невидимото и видимото, по който преминава духът. Тя е Път към онази реалност и онзи мистичен език, които са източник на вечното и екстаза."

Friday, May 29, 2009

Ще те следвам...

Ти си моят Олтар.
Не Олтара, пред който се моля,
а пред който застава твойта силна и крехка жена.
В този миг-откровение чуй гласа ми.
Не искам.
Не моля.
Аз съм тук да ти кажа.
Аз прошепвам това:
В незараслия белег от жестоко-самотните нощи,
в уморената болка – изчислена във мили и дни,
във пътеките стръмни, прекосени от мене на босо,
във красивия знак , нарисуван от наште души...
Твоя образ извиква не жената подвила колене,
не онази която, е превила молитвено гръб
И разтварям зеници, за да чуеш дълбокото в мене -
моя първа и късна, моя светла и свята Любов...

Wednesday, May 27, 2009

ИСКАМ ТЕБ...

Ще разцепя със писък простора.
Ще разлюшкам морето от гняв.
На света съм дошла да съм твоя.
И те мисля – от сутрин до мрак.
Не, не вярвай в слова за раздяла.
Между нас – само мили, Любов.
Щом душа със душа се е сляла -
то е малка звездичка до Бог.
Ти ми вливаш живот. Аз ти пращам
нов заряд, умножен по безчет...
И разтвярям с вика си небето:
Искам теб
Искам теб
Искам теб...

Thursday, May 21, 2009

Нежност и думи...

Този път не отвежда за никъде -
чух да казваш...
Заблуда? Измама?
До сърцето е! – бих ти извикала.
Път за теб и за мен.
Път за двама.
Точно този е светъл и истински
Точно той е с настилка от чудо.
Магистрален.
Небесен.
Космически.
Точно пътя
от нежност и думи.

Sunday, May 17, 2009

Куплет в небето

Просторът се огласяше от говор...
Разказваха. Подвикваха във хор.
Към залеза на зимния следобед,
летяха диви патици с възторг.

Усетих самотата как се пръсва
на късове пронизващо стъкло...
Разпъната до кръв висях на кръста.
А вместо мен тя пишеше писмо.

Потапяше парчетата в кръвта ми.
И диплеше в небето ред по ред.
Пренасяше отгоре песента ми...

На фон във синьо... прокърви куплет...

Thursday, May 14, 2009

Капчица слънце...

Аз съм първата буква,
ти - последна - на вечната дума...
Аз съм нежният цвят,
Ти - зеленият стрък във венец.
Любовта е била
по-преди
от Вселенското минало
Ти си светлият дъжд,
аз съм капчица слънце
в дъга.

Monday, May 11, 2009

И още нещо...

Гласа ти чух...
Разсъмва се, Любов.
Ще чакам на уреченото място...
Облякла съм любимия ти цвят.
Морето следвам...
Утрото е ясно.
Навярно ще разтвориш пак ръце,
като дете във тях да се изгубя.
Немирния ми кичур ще допреш.
А миглите ти нежно ще целуна.
Нали познаваш тази странност в мен -
да ти докосвам миглите със устни?
Като колибри във разлистен ден
с нектар от цветове ще те поръся...
Недей издава малкия ни рай.
Дори и на приятели не казвай.
Не ти ли липсвах тези дни? Признай.
А, аз ще ти прошепна нещо важно:
Че си изпълнил целия ми свят!
Че твоят дъх във моя се оттича...
Че те усещам...
Че без теб е АД!
И още нещо: Лудо те обичам!

Thursday, May 07, 2009

Ще се изпълни...

По някаква случайност,
не те намирах в нета...
Изтръпнах. Отмалях.
Дъхът ми тежко секна.
И молеше и стенеше уплашено сърцето...
Посърнала и свита
се молех да те срещна.
И изведнъж просветна.
Животът пак потече.
Видях... И се усмихнах.
Дъхът ми се възвърна.
Съдбата ни събра.
Небето ни обрече.
Със сигурност Луната...
докрай ще се изпълни...

Не искам да те губя...

Мой нежен полъх в късния цъфтеж.
Молитва тиха в чезнещо дихание.
Керван потеглил в бедуинска нощ.
Във няма жажда пясъци преминал.

Мой сетен пристан в гаснещия ден.
Последен лъч, от който става чудо.
И крехък пламък на едничка свещ...
Не искам. Как не искам да те губя.

Коричка хляб за гладната душа.
Троха любов в светлика на Елима.
Копринен мах на жеравни крила.
Докосваш ме. И зная, че те има...

До сетен дъх...

Без теб денят е зейнал като ров,
готов да ме погълне в дълбините.
Душата ми е плач и стон, и зов...
Защо те няма?

Кой ли да попитам?
Къде си, мой последен светъл грях?
Сърцето ми болезнено замира...
Защо ни раздели на този свят?
Изваяй, Боже, друг за мен и него!
Небето онемяло... сипе мрак...
Вселената с болезнен вик обгръщам:
Върнете го!

Върнете ми го пак!

Докато диша той -и аз ще дишам.

Wednesday, May 06, 2009

ОТВЕДИ МЕ ОТТУК...

Отведи ме! Отведи ме от тази пустиня...
Направи път към нея – по вода, по небе...
Чувам глас. Чувам думи, а не мога да мина.
Изпрати ми искрица. Или гълъб поне.

И керваните даже са забравили пътя.
Малко сила остана да прошепна това:
Отведи ме, Любов... Отведи ме оттука!
Искам утро и птици...

А не свършва нощта...


Лалетата на Чикаго

Внезапен рай -
за гладната душа,
залутана в гора от светофари.
За вгледаната в делника тълпа,
забързана минутата да гони.

Заря
под изуменото небе.
Копринен вик от цветове.
Соната.
Лалета крехки в бързото сърце.
Изящно дефиле на красотата.

Един жадуван стил в сезон-мечта,
разбулен елегантно - без фанфари.
Печат от прелест – съчетан с мига...
Щастлив въздЪх на пролетно Чикаго.


Натисни: YES

Ще се събудя рано някой ден.
Завивката решено ще отметна.
На куфара ще лепна етикет.
Разсънено небето ще се сепне...

Ще полетя със бързата кола.
На I 65 е малко скучно.
Ще свърши Индиана. След това
Чикагска магистрала ще ме люшне.

Шосето до O’Hare е шемет див.
На Пети терминал ще търся място.
Ще се попитам: Вярно ли реши?
Ще си отвърна: Повече от ясно.

От този миг ще бъда само с Теб...
потъвайки във пламенния унес...
И десет чАса – ще са точно век
Ах, София ще ми изглежда друга!

До твоя град е доста път с кола.
Навярно ще е бурно и морето.
Ще ти изпиша: “ Обич... долетях.”
Не ме убивай със сигнал... заето...

Sunday, May 03, 2009

Като екот...

На големия Поет
и Драматург -
Радко Радков

Той не иска и късче от вашия свят.
Даже своя ви дава.
Вървете.
Не очаква поклони за светлия жест.
И не търси подслон под небето.
Скита тъжно-замислен.
В далекото взрян.
В него сбира онези отломки...
Светове с тях извайва в самотния свят.
От руини, огнища и сенки...
И когато в Троица задвижиш ръка -
Бог - Отец, Син и Дух... Като екот...
От гласа му на колос... ще потегли стрела:
Да пребъде духът на човека!

Saturday, May 02, 2009

Скършено...

Главицата на скършеното птиче
се валяше в невинната трева.
Разтворило във ужас ням зеници -
пред клюнове на хищници с крила.
Навярно е изпяло сетна песен
в небето.
Или в старите липи.
Гнездото ще скърби до късна есен.
А песента - в небето ще кръжи.