Там някъде...

Там някъде – литва в безкрая душа.
Със вик, дъх поемат близнаци.
За работа бърза припряна тълпа.
Два погледа дават си знаци...

Там някъде пишат прощално писмо.
А други - потеглят за среща.
Полита и първото детско “защо”.
Запалват венчалните свещи...

Там някъде лумва пожар във степта.
Кошута разплакано тича.
Ядосано вятърът рони листа.
Стопяват се в залеза птици...

Земята е кълбо

На сина ми

И нека да ти кажа отсега:
с това сърце човешко и голямо
ще бъдеш често странник- неразбран.
И рицар без доспехи и без броня.

И често зарад него ще береш
онези плодове на вкус горчиви...
Понякога през тръни ще вървиш.
Не се плаши и само не унивай.

Ще гледаш отстрани на шумен пир,
във който сам принесъл си блюдата.
От твоята човечност ще отпиват.
Поклони не очаквай във отплата.

Понякога ще бъдеш уморен.
Горчилката отровно изтощава.
Не вдигай бяло знаме, като в плен.
Изправяй се и просто продължавай.

Раздавай с шепи свойта доброта.
Утеха подари на безутешни.
Земята е кълбо и затова -
със сигурност - доброто ще те срещне!