Съм

Не съм река за тихи брегове...
Порой съм аз,порой нанейде смитащ.

Не съм снежец, поръсил кротко праг.
Лавина съм потеглила сърдито...

Не съм и птиче сгушено във злак
Орляк във мене неспокойно пърха...

Не съм искра просветнала във мрак,
а, огън лумнал сред вода и суша.

Не съм и вятър, кротко листи смел
А буря съм и ураган-задухал...

Не съм жена над гоблен избелял
Ах, мълниите гледам във очите.
----
Порой съм, но съграждам. Не руша.
Пожар съм, но от изгреви засветил...
Летя, когато искам да летя...
Отдъхвайки – оглеждам се в небето...
-----
Не съм жена за хленчещи мъже.
Подрънкващи с чинийки от кафета...
Не е за мен удавник съживен,
отблъскващ се безцелно в бреговете...
-----
Навярно тук, такъв не е роден?
Навярно, ще го срещна нейде Горе.
Не съм жена мечтателка за плен.
А, съм жена разтапяща простори.

Пролетен рефрен

Събуди се! Събуди се отново.
Едно засмяно утро ме посреща вън.
Откривам, че отново идва пролет
Във въздуха долавям нежен звън.

Гората бе така измършавяла,
а днес преметнала зелен крепон.
От радост всичко бърза полудяло.
О, то е ясно, кой му дава тон!

И птиците след дългата раздяла,
не спират да си шепнат как-кое...
Така обичам тази тяхна врява.
Вълшебна е под синьото небе.

Паричката на жълтото глухарче,
търкаля се в наболата трева.
Ах, чакам те скокливо цигуларче.
Цигулката настройвай отсега

Завърна се! Завърна се дочувам,
от клоните познатият рефрен.
Потрепва с листи младата топола.
Дълбоко вдишвам радостта край мен.

Лале...

След песента процежда се мълчание.
Разпръсва се узрялото небе...
Дойде от нищото. Като знамение.
Ще ти разкрия... Беше цвят. Лале.
Към себе си изтичат тъжни пясъци.
В протяжно фадо пада вечерта.
Предава се деня на бавни тласъци.
Лалето скри във чашка вечерта.

С нежен дъх...

Жаравата разпалваш с нежен дъх

и огънят безмилостно се втурва...

Потрепващо пулсира... Търси връх.

Втвърдява се във свещ с пламтящо дъно...

Стопяваш я докрай... потънал в мен.

С горещия си шепот я довършваш.

Викът на буря... Вопъл на море...

Разпада се светът... Животът свършва..