Обич

Само ти, сине, знаеш щом прошепна “отивам”...
че през огън минавам, ако трябва да стигна до там.
Със тревога ме чакаш. Само ти не заспиваш.
Твойта обич е нежна. Мойта обич към теб е пожар.

По гласа ми усещаш, ако облак дъждовен е минал.
По лицето долавяш всяка сянка на болка и скръб.
Знаеш моите тайни. Аз от теб и не искам да крия.
Ти обичаш ме силно. Мойта обич към теб е до смърт.

И когато усетиш странно-нежно подръпване...
Някой ден. След години. Не потрепвай от страх и от студ.
Аз ще бъда до тебе. Любовта ми към теб ще е жива.
Ще е тайният знак,че закрилям те даже без плът.

Небесна фантазия

Седефено-розов безкрай -
със пухкаво сиви овали.
Коприна над залез узрял.
Кълба и вълни натежали.

Далечен и мамещ покой...
Фантазия в нежност изсипана.
Докосващ душата порой.
Отблясъци с пурпур посипани.

Прекрасен безмълвен декор
от звуци застинали в перлено.
Изпълнен със Моцарт простор.
Небесно-вълшебно притегляне...

Есенна композиция

Вълшебна есен – радост за очите.
И за душата тихо тържество.
Магия са, магия са боите,
с които ръсиш клонки и била.

До нежно жълто – пламъци червени,
изписани с най-яркия пастел.
Надничащи сред тях елхи зелени,
завършек са на пищен акварел.

=======


Защо изпитвам давеща тъга,
когато гледам тази цветна радост?
Нима не се живее за мига?
Мига разпукнал сладката си зрялост...

=======

Отронен лист – частица от живот.
Отнесена от вятърът надежда.
Изсъхнали под стъпките хрущят.
А бяха. Бяха във зелено-нежно...


=======

Прекрасна есен, радост за очите.
И за душата тихо тържество.
Божествен миг от дълбините бликнал...
Aз благославям твойто рождество!

Босонога скитница

И някой ден ще скъсам всички нишчици,
синджирчета, връзвали, закопчалки...
Ще бъда себе си. Онази – другата.
Различна от съпруга и от майка...

Торбичката с досадни задължения,
ще хвърля до хартийките от вчера...
С затворени очи ще лепна пръстчето –
на картата... И просто... ще живея...

Ще пусна хвърчилата на мечтите си.
Отдавна сбират прах в оная ракла...
След тях ще припна босонога скитница.
И ще загубя ключа за обратно.

Спомен от Празника...

Изтрих прахта.
Внимателно почистих.
Повърхности.
Картини.
И иконата.
Когато я докосвах
забелязах
че съм поставила
във левия й ъгъл
един изсъхнал вече цвят.
Напомни ми -
отминал Светъл
празник.
Ако го взема
в малката си длан...
Ще се разпръсне...
Оставих го.

И се помолих...

Последствие...

Опитаха да преградят реката.
Със камъни да спрат пороя й.
Да няма вече по-нататък...
Опитаха - и бреговете да разронят.

Умуваха. Ядосано крояха.
Разравяха. И хулеха намръщено...
Не питайте това - Дали успяха.
Въпросът е: дали остана същата?..