ЦВЕТНО ТАЙНСТВО


Ще замълча в камбанка на кокиче...
Ще лумна виолетово със минзухара...
В поляна със иглика ще затичам....
А, нарциса копринен - ще надипля...
Ще се опия с аромата на зюмбюл...
Ще стана елфа в нежното лале...
Дъхът на люляк ще разпръсна към небето...
Ще се омайвам с момина сълза...
В зефира на божура ще се сгуша...
А розата разкошна щом разцъфне -
със нея ще окича радостта!
Но цвят до цвят!
А после – ще ги вдъхна!...
На перуники нежно ще шептя...
До мака, със мечтите ще приседна...
Ще омагьосвам с дивия синчец...
До теменужка ситна ще въздишам...
Със маргарити ще сплета венец...
Ще се прехласвам в царствен гладиол...
Цветчето на невена ще докосна...
Ще се дивя на кичест карамфил...
Със крема бял, за сватба ще калесам...
До дъхаво мушкато ще притихна...
А хризантема пищно нацъфтял,
ще ми прошепне: лятото утихва!
Тогава...ще разпръсна здравец там...
И стрък босилек, в китката ще втикна...
Ще ме засипе тичинков прашец...
Роса от всеки цвят ще ме поръси...
И както след църковен водосвет
аз светлината в себе си ще търся!...

ПУЛСАЦИИ

В памет на моите родители



Не е стопен викът. Във мене е - на топка…
Там нейде до сърцето ми пулсира.
Със вас бе хубаво. И сигурно. Но кратко.
Не е прието млад да се умира!

Животът ви премина, като в шемет -
щурче през лято, цъфнал цвят, светулка...
Но е оставил свой печат във времето.
Изтеглен жребий - почетно изпълнен.

Боли ме за мечтите ви несбъднати.
Докосвам с устни грапавите пръсти.
Дано поне, оттатък, във отвъдното,
мечтите ви, оттатък, да възкръснат!

Портретите ви нося все със себе си.
Оттам ме сгряват вашите усмивки.
Две снимки от онези – черно-белите.
На моите единствени. Най-близки.

Не е стопен викът. На топка, в мене е...
Сподавен, до сърцето ми пулсира.
Един живот. Един изтеглен жребий...
Не вярвам, че напълно се умира...

ДРЪВЧЕТО


А ти цъфтиш накипрено напролет...
И в златна есен даваш своя плод...
Над пътя прашен клоните надвесваш
и в пълен блясък, оцеляваш в смог!...

И с нежни листи тихичко пошепваш
на този луд и вечно бързащ свят –
ръмжащ, сърдит, почукващ и потракващ...
За твойта красота, бездушно сляп!...

Във бури снежни, пак си там – над пътя,
надвесено над бързите платна...
И в летен зной протягаш сянка плътна...
Но кой ли има нужда от това?!...

Летят колите вечно в две посоки.
Колоната не спира да тече.
Разперено грижовно над потока,
със клонки маха пролетно дръвче...

ВЕЧНАТА


Горчи ми от гранясали приятелства.
Боли ме от несбъднати любови.
В очакване на неродено щастие,
задъхах се все вятъра да гоня.

Прегърби ме хомотът на съпружество...
Изчерпано.Инфарктно и инсултно...
И бягството ми в дълги, цветни сънища,
изглежда ми спасително-комфортно.

От шумните тълпи с “добри” приятели,
един до мене, даже, не остана.
От многото и верни обожатели,
любовна треска тъй и не прихванах...

През лабиринта сложен от премеждия,
в живота си, назад, поглеждам нямо...
Оттам със обич нежно ме поглежда,
единственият, светъл лик - на мама...

ПОМНИ

Не е копнял за злато и милиони,
нито за къщи, плувнали в разкош....
БЕЗКРАЕН ПЪТ. НЕБЕ ОТКРИТО. ОГЪН.
И СВЕТЛИНА, ТРЕПТЯЩА - ДЕН И НОЩ...

Не е жадувал пищни соарета.
Нито прослава – светска суета...
КОРИЧКА ХЛЯБ.РАЗДУМКА ПОД НЕБЕТО...
И ПАК НА ПЪТ, КЪМ ЧУДНАТА МЕЧТА...
---------
ЗВЕДА ИЗГРЯЛА.
СВЕТЪЛ ПЪТ.
ТЪЛПАТА.
БЕЗУМЕН ТРАНС.
ОТРОНЕН ВИК:”УМРИ!”
ГОЛГОТА.
КРЪСТА.
БОЛКА.
ПЕЩЕРАТА.
И СВЕТЛИНА!
НАВЕКИ!
ЗАПОМНИ.