БЪДИ ВЕЧНО!


Не се ли умори да бъдеш бурно,
неспирно, гръмогласно да ревеш?
Въздишки страховити да изтръгваш,
по някакъв несбъднат свой копнеж?…

Не се ли умори да вееш гриви?
Към сушата да мяташ своя гняв…
За кратък миг виновно да се свиваш
и после да връхлиташ пак и пак?…

Не се ли умори да шепнеш лудо
на влюбените двойки таен код?…
На лунна светлина да правиш чудо:
пътеки да разстилаш от сребро?…

Не се ли умори брега със плисък,
неспирно да кориш във всеки миг?
Да ти отвръщат чайките със писък…
Кажи, море, не се ли умори?

Бъди навеки бурно! Не, не спирай!
Изливай страховито своя гняв!…
И сребърни пътеки пак разстилай…
О, никога не свършвай своя бяг!

РАВНОВЕСИЕ

А трябва да запазиш равновесие –
под теб земята бавно се пропуква.
И пътят ти съвсем не е от лесните…
И някъде в озона има дупка…

И вече са заплаха смъртна птиците.
И някой се прицелва в тях с охота…
Преситени разглеждат експозиция:
във Африка глада, видян през фото…

А трябва да запазиш равновесие!
Под теб земята странно се разтърсва…
Но не от земетръс, а от бездушие!
И антихрист катери бавно кръста…

И някъде сред нас покълват посеви –
все семена хибридни - на омраза…
И бръснати глави избиват просяци.
Безпомощни. Защото вождът казал...

А трябва да запазиш равновесие!
Под теб земята гъне се и тътне…
Зовът за помощ, като мъртъв плесва…
Под бреме за вина душата тръпне.

БЪЛГАРКАТА

Видях те истинска, в картина,
от Майстора ни завещана...

Видях те дивна самодива,
лекуваш с билки всички рани.

Видях те как земя корава,
със нокти искаш да обърнеш...

Видях това, че ако трябва,
с ръце сърцето си изтръгваш!

Видях те как последен залък,
на гладните до тебе даваш.

Видях те даже, че звездите,
си устремена да достигнеш...

Видях те кръшна нестинарка,
върху огньове, не жарава...

Видях те как с морето бурно,
лехите си поливаш мълком...

Видях те кротка в манастира,
от погледа ти блика вяра.

Видях те в рани пред палача –
не хленчиш и живот не молиш!

Видях те как във преспи боса,
венец от еделвайси виеш...

Видях това, че ако трябва
и живата вода намираш...

Видях те тиха, като залез
и бурна, като океан,
и нежна като птица в полет,
и силна като ураган...

Закичена с уханна роза,
пристъпваш вечна през света…
A Mайстора магия вложи,
за да те слее с вечността…

ЧИКАГО


Гранитен и стилен, метален и стъклен,
внушаващ възход и респект...
Във бизнес-сърцето се чувстваш изгубен,
във свят, който бърза напред.

Цветя и фонтани и все супер сгради,
които в небето се впиват...
Мостове подвижни, модерни площади...
Потоци коли се извиват.

Забързани хора отмерено крачат,
облечени в стил “Ла Версаче”.
Преминеш ли в другата зона случайно,
там става различно обаче...

Това е светът на онези оттатък,
които без стил преживяват...
Това е животът протичащ без блясък,
без лустро и звездни прояви.

Китайски, арабски, корейски и полски,
и прочее други райони...
Ухания разни и ритми се носят.
Витрините светят в неони.

Там няма забързани в дрехи “Версаче”,
а просто оглеждат цените –
на пресни картофи и свежи домати...
И пълнят със стока колите.

Такъв прекосил си на ерата прага:
бетонен, гранитен, пластичен...
Такъв си в реалност и същност Чикаго:
и бляскав, и в сиво окичен.

ПОСВЕЩАВАМ НА МОЯ СИН

СПОМНИ СИ!

Когато погалиш две крехки ръчички,
спомни си - как теб съм докосвала аз!
Когато те гледат щастливо очички,
то знай, че така си се вглеждал във нас!

Когато усетиш как трепкат в съня си
две малки юмручета, пак си спомни -
как с обич съм бдяла над твойте юмручета,
когато са трепкали тъй във съня!

Когато опива те детската песничка,
спомни си – опита била съм и аз,
когато звъняха и твоите песнички,
и стихчета мили редеше на глас!

Когато в тревога се свива сърцето ти,
затуй, че челцето във огън гори,
спомни си - как свито било е сърцето ми
и все е тревожно, до днеска дори!

Когато изпращаш детето пораснало
и зърнеш в косите си нишки сребро,
спомни си – с тревога аз пак те изпращам!
Дори не усетих, кога посивях!

Не правя илюзии, знам ще поглеждаш
към мен със умора от свойто небе –
животът е тежък, в недостиг е времето...
Но все пак добре е за малко да спреш!...


Когато годините бавно превият ме
и стана в очите ти странен вързоп,
недей да поглеждаш с досада, защото
вързопа прелива от обич към теб!

Спомни си! Спомни си! Недей да забравяш,
че тази съсухрена стара ръка,
била е за тебе най-скъпа опора!
Спомни си как топли на мама дланта!

Спомни си! Спомни си! Недей да забравяш!
Вързопът е свит и изпълнен с тъга!
Във него, сърцето ти майчино бие!
Със обич помилвай вързопа с ръка!